На оскъдните единайсет страници — целия резултат от усилията ѝ, не гледаше толкова благосклонно, защото имаше всичкото време на света. Нещо повече, тя бе журналистка, поне така се беше представяла в младостта си. Може би темата блокираше напредъка ѝ. Беше ѝ сравнително ясно как се пише за живота на другите — диктатора, бореца за свобода, мъжа, който продава маслини и подправки на пазара… Героят ѝ говореше, словата му бяха претегляни в съответствие с фактите — да, само неговите, защото по онова време жените нямаха никакво значение — и на страницата се изливаха няколкостотин думи, в които тя се надяваше да има достатъчно цвят и проницателност, за да ѝ осигурят малка сума от някой далечен редактор в Лондон, Париж или Ню Йорк. Но да пише за себе си — това бе напълно различна работа. Сякаш се мъчеше да си спомни подробности от катастрофа на тъмно шосе. Някога я беше претърпяла с него, стана в планина край Бейрут. Той бе пиян, както обикновено, и се държеше грубо, което не му бе присъщо. Тя предполагаше откъде иде гневът му: най-накрая бе събрала смелост да му каже за бебето. Той бе убил много хора. Всъщност стотици. Сега знаеше за това. Но не и тогава.
Работеше — или се преструваше, че работи — сутрин в сенчестата ниша под стълбите. Спеше все по-малко и ставаше все по-рано. Предполагаше, че това е друго неприятно последствие от остаряването. Тази сутрин бе по-производителна от обикновено, създаде цяла страница изискана проза без почти никакви корекции или редакции. Въпреки това още не бе завършила първата глава. Чудеше се дали да не го нарече предисловие? Винаги се бе отнасяла с недоверие към предисловията, смяташе ги за евтини похвати на бездарниците. В нейния случай обаче предисловието бе оправдано, защото историята ѝ не започваше от началото, а от средата. От един задушен следобед през август 1974 година, когато някой си другар с псевдоним Лавров ѝ донесе писмо от Москва. Без изписан подател, нито дата. Въпреки това тя беше наясно, че е от него, английския журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Стилът го издаде.
В единайсет и половина предобед тя остави молива. Знаеше колко е часът, защото металическият звук от алармата на нейния „Сейко“ ѝ напомни да вземе следващото си хапче. То бе за сърцето, което я мъчеше. Глътна горчивата малка таблетка със студени остатъци от кафето и заключи ръкописа — признаваше, че думата е претенциозна, но не можеше да измисли друга — в старинния викториански сейф под писалището. Следващата точка от наситения ѝ всекидневен график — ритуалната вана, отне четиресет минути, после още половин час внимателно се приготвя и облича. След което излезе от вилата и тръгна под яркото пладнешко слънце към центъра на селището.
Къщите бяха бели като изсъхнали кости. Градчето, прочуто с белотата си, беше кацнало навръх острия като нож зъбер. Сто и четиринайсет крачки по алеята я доведоха до новия хотел, а след още двеста двайсет и осем бе преминала горичката от маслинови дървета и храсти и се бе озовала до centre ville, както се изразяваше досега, след всичките години на великолепното ѝ изгнание. Беше играла с детето си тази игра с броенето на стъпки много отдавна в Париж. С колко стъпки прекосяваш вътрешния двор към улицата? Колко стъпки те превеждат през моста Конкорд? Колко трябват на десетгодишно хлапе, за да се изгуби от погледа на майка си? Отговорът бе: двайсет и девет.
Някакъв рисувач на графити беше поругал първата бяла като захар къща с цинизъм на испански. Въпреки това, според нея, работата му беше доста прилична, разчупваше монотонността на бялото като цветна декоративна възглавничка. Тя продължи нагоре през градчето към улица „Сан Хуан“. Магазинерите я гледаха презрително, когато минаваше покрай тях. Наричаха я с какви ли не имена, никое от които не бе ласкателно. Казваха ѝ la loca, лудата, или la roja, червената, намек за политическите ѝ убеждения, които тя и не опитваше да крие — въпреки инструкциите на другаря Лавров. Всъщност малко бяха собствениците на магазинчета, с които не бе имала някакви караници, винаги за пари. Тя ги смяташе за капиталистически лешояди, а те я мислеха, и то съвсем оправдано, за комунистка и причинителка на неприятности, при това натрапена.