Кафенето, в което предпочиташе да обядва, се намираше на площада до най-високата градска точка. Там имаше шестоъгълно островче с красива лампа в средата, а от източната страна — църква, боядисана в охра — още едно спасение от еднаквостта. Самото кафене беше сериозна работа — пластмасови маси и столове, мушами вместо покривки в странен шотландски десен, — а три прекрасни портокалови дървета, отрупани с плодове, засенчваха терасата. Сервитьорът беше общителен мароканец от някакво забравено от бога селце в планината Риф. Можеше и да е фанатичен почитател на ИДИЛ, дебнещ да ѝ пререже гърлото при първа възможност, но бе един от малкото хора в градчето, който се държеше любезно с нея. Двамата си говореха на арабски: тя — на нейния мухлясал класически, който бе научила в Бейрут, а той — на магребския диалект на Северна Африка. Беше щедър с шунката и шерито, въпреки че не одобряваше и двете.
— Видя ли новините от Палестина днес? — Мароканецът постави омлет с картофи пред нея. — Ционистите са затворили Храмовия хълм.
— Отвратително. Ако глупаците скоро не го отворят, това ще ги довърши.
— Иншаллах.
— Да — съгласи се тя и отпи сухо светло шери. — Иншаллах, наистина.
Докато пиеше кафе, надраска няколко реда в бележника си „Молескин“, спомени от онзи августовски следобед преди толкова време в Париж, импресии. Прилежно опитваше да раздели онова, което бе знаела тогава, от това, което знаеше сега, да постави себе си и читателя в мига, без да се влияе от времето. Когато се появи сметката, тя остави бакшиш колкото цялата сума и излезе на площада. По някаква причина църквата я примами. Изкачи стъпалата — бяха четири — и бутна дървената врата, обкована с огромни пирони. Към нея като въздишка се втурна хладен въздух. Тя инстинктивно протегна ръка напред и потопи върховете на пръстите си в светената вода, но се спря, преди да се прекръсти. Как ли пък не, помисли си, земята ще потрепери и олтарът ще се разцепи надве.
Нефът беше пуст, потънал в полумрак. Тя направи няколко колебливи стъпки по централната пътека и вдъхна познатите аромати на тамян, дим от свещи и пчелен восък. Винаги бе харесвала миризмите в църквите, но смяташе, че всичко останало там са глупости. Както обикновено, Бог във версията на римокатолицизма не ѝ говореше нищо и не предизвикваше у нея екстаз. Ала статуята на Мадоната с младенеца, надвиснала над поставка с поклоннически свещи, най-неочаквано я трогна до сълзи.
Пъхна няколко монети през процепа на кутията и излезе на слънце. Неочаквано беше захладняло, както ставаше в планините на Андалусия през зимата. Тя забърза към долната част на градчето, като броеше стъпките си и се чудеше защо на нейната възраст ѝ бе по-трудно да слиза, отколкото да се качва. Малкият супермаркет „Ел Кастийо“ се бе събудил от сиестата. Тя си взе няколко неща за вечеря от подредените полици и ги понесе в найлонова торба през горичката от дъбови и маслинови дървета, покрай новия хотел към затвора на своята вила.
Студът я последва вътре като бездомно животно. Тя запали огън в камината и си наля уиски, за да прогони хладината от тялото си. Загледа се в пламъците и когато отпи, неволно си спомни за него. Целувките му винаги имаха вкус на уиски.
Занесе чашата в нишата под стълбите. Над писалището имаше една-единствена полица с книги. Погледът ѝ се плъзна отляво надясно през избелелите гръбчета. Найтли, Сийл, Бойл, Райт, Браун, Модин, Макинтайър, Бийстън… Имаше и екземпляри с меки корици на лъжливите му мемоари. Името ѝ не се появяваше в нито един от томовете. Тя бе неговата най-добре пазена тайна. Не, помисли си внезапно, втората най-добре пазена тайна.
Отвори викторианския сейф и извади подвързан с кожа албум, толкова стар, че миришеше само на прах. По страниците му бяха внимателно налепени съвсем малка част от снимките, изрезките и писмата, които другарят Лавров ѝ бе позволил да вземе от стария ѝ апартамент в Париж — както и още някои, които бе успяла да запази без негово знание. Имаше само осем пожълтели фотографии на детето ѝ, последната бе направена тайно на Джизъс Лейн в Кеймбридж. И много повече негови. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците на хълмовете, пияните следобеди в морската вила на брега в Калде… Тук бяха и снимките, които бе правила в сигурното пространство на апартамента си, когато защитата му падаше. Елинор така и не ги бе намерила. Тя предполагаше, че измамата се удаваше естествено и на двамата. Както и на отрочето им.