Върна албума във викторианския сейф и пусна старомодния телевизор във всекидневната. По Ла 1 току-що бяха почнали вечерните новини. След няколко минути обичайни истории — профсъюзна стачка, футболни безредици, нови вълнения в съседна Каталуня — се появи репортаж за убийството на руски агент във Виена и за обвинения за него израелски супершпионин. Тя мразеше израелеца дори само заради това, че съществуваше, ала в този момент всъщност ѝ стана малко жал за него. Бедният глупак, помисли си тя. Нямаше представа срещу какво се е изправил.
12.
Белгрейвия, Лондон
Официалният протокол изискваше Габриел да информира С, генералния директор на британската разузнавателна служба МИ6, за намеренията си да посети Лондон. Тогава щеше да бъде взет от комитет по посрещането на летище Хийтроу, преведен набързо през паспортния контрол и откаран до Воксхол Крос с кортеж, достоен за премиер, президент или висш сановник от някое кътче на изгубената империя. И почти всички, които имаха някакво значение в официален и секретен Лондон, щяха да знаят за присъствието му. Накратко — щеше да е катастрофа.
Което обясняваше защо Габриел отлетя за Париж с фалшив паспорт и след това тихо се промъкна в Лондон с обедния влак „Юростар“. Избра да отседне в „Грандхотел Бъркшър“ на Уест Кромуел Роуд. Плати за две нощи в брой — това бе такъв тип място — и се качи по стълбите до стаята си, защото асансьорът беше повреден.
Окачи знак „Не ме безпокойте“ на бравата и пусна резето, преди да вдигне слушалката на телефона в стаята. Тя миришеше на афтършейва на последния обитател. Започна да набира, но се спря. Обаждането щеше да бъде проследено от Правителствената централа по комуникациите — британската служба за електронно разузнаване, и почти със сигурност от американската АНС. А и в двете ведомства знаеха как звучи гласът му на множество езици. Остави слушалката на мястото ѝ и отвори приложение за превръщане на текст в звук на мобилния си телефон. След като набра съобщението и избра езика, на който искаше то да бъде прочетено, вдигна вонящата слушалка за втори път и набра целия номер.
Отговори мъжки глас, хладен и далечен, сякаш раздразнен от нежеланото прекъсване. Габриел вдигна мобилния си телефон към слушалката от хотелската стая и натисна иконата за възпроизвеждане. Автоматичният глас на софтуера сложи ударение на погрешните думи и срички, но успя да предаде желанията му. Той искаше да поговори насаме със С далеч от Воксхол Крос и без знанието на когото и да било другиго в МИ6. Той бе на разположение в „Грандхотел Бъркшър“, стая 304. Нямаше много време за чакане. Когато записът изтече, Габриел затвори и се загледа в трафика по улицата в пиковия час.
Минаха двайсет минути, преди телефонът в стаята най-накрая да звънне. Гласът, който Габриел чу, бе човешки:
— Итън Скуеър 56, седем часът, неофициално бизнес облекло.
Последва тракване и обаждането приключи.
Габриел очакваше, че ще го пратят в зловеща тайна квартира на МИ6 на място като Стокуел, Степни или Мейда Вейл, затова адресът в шикозния квартал Белгрейвия донякъде го изненада. Там имаше голяма сграда в джорджиански стил с изглед към югозападната част на площада. Първият етаж на постройката, също като при съседните от редицата, беше измазан в бяло, а останалите четири бяха облицовани с червени тухли. Между колоните на портала светеше ярка светлина и когато Габриел натисна звънеца, се чу плътен звук като от камбана. Докато чакаше отговор, той огледа и другите сгради по площада. Повечето бяха тъмни — доказателство, че най-търсените адреси в Лондон бяха запазени за отсъстващи богаташи от арабските страни, Китай и — разбира се — Русия.
Най-накрая се чуха стъпки, тракане на токчета по мраморен под. След това вратата се отвори и на прага застана висока жена, около шейсет и пет годишна. Беше с модни черни панталони и сако с десен, който приличаше на палитрата на Габриел след дълъг работен ден. Тя бе устояла на изкусителната песен на сирените да си направи пластична операция или да си имплантира колаген и така бе запазила сдържаната си и пълна с достойнство красота. Дясната ѝ ръка бе на дръжката, а в лявата имаше чаша бяло вино. Габриел се усмихна. Вечерта обещаваше да бъде интересна. Тя също се усмихна.