Габриел не се хвана на въдицата, състезанието бе почти приключило. Сиймор вдигна раздразнено очи към решетката на тавана. Вътре бе сибирски студ.
— Не мога да ти позволя да следиш моя шеф на бюрото във Виена, без някой от нашата служба да ти наднича през рамото — каза той накрая. — Искам в екипа за наблюдение да има един мой офицер.
— Точно така попаднахме в тази бъркотия, Греъм.
Думите на Габриел бяха посрещнати с мълчание и затова той допълни:
— Като се имат предвид сегашните обстоятелства, има само един офицер на МИ6, когото бих приел.
— Забрави ли, че двамата с Алистър се познават?
— Не — отвърна Габриел, — този важен факт не ми е убягнал внезапно от ума. Но не се тревожи, няма да им позволим да се доближат дори на километър.
— Нито дума на американците — настоя Сиймор.
Габриел вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше тържествена клетва.
— И абсолютно никакъв достъп до каквито и да е досиета на МИ6, нито до вътрешните дела на бюрото във Виена — поиска Сиймор. — Операцията ви ще бъде ограничена само до физическо наблюдение.
— Но апартаментът му трябва да е достъпен — възрази Габриел. — Подслушване и видеонаблюдение.
Сиймор се престори, че размишлява.
— Съгласен — каза той накрая. — Но се опитайте да бъдете малко по-дискретни с камерите и микрофоните. Всекиму се полага някаква зона на имунитет.
— Освен ако не шпионира за руснаците. Тогава му се полага высшая мера.
— Това на иврит ли е?
— Не, на руски.
— Какво означава?
Габриел набра осемте цифри на кода на вътрешния панел и заключалките изщракаха.
Греъм се смръщи.
— Ще сменя кода веднага щом стана утре.
— Направи го — каза Габриел.
По време на вечерята Сиймор беше някак отнесен, така че на Хелън, перфектната шпионска съпруга, се падна задачата да води разговора. И го направи с достойна за възхищение дискретност. Габриел бе стар познайник на лондонската преса, но тя нито веднъж не повдигна неприятната тема за миналите му подвизи на британска земя. Чак по-късно, когато се канеше да си тръгва, той осъзна, че не бяха говорили за абсолютно нищо.
Беше се надявал да се върне пеш в хотела си, но един ягуар го чакаше до тротоара. Кристофър Келър седеше на задната седалка в лимузината и четеше нещо на даденото му от МИ6 „Блекбъри“.
— На твое място щях да побързам да вляза — подметна той. — Добър приятел на Царя живее от другата страна на площада.
Габриел се вмъкна в колата и затвори вратата. Лимузината потегли рязко и миг по-късно се носеше с пълна скорост по Кингс Роуд през Челси.
— Как беше вечерята? — попита предпазливо Кристофър.
— Почти толкова зле, колкото във Виена.
— Чух, че ще се връщаме.
— Не и аз.
— Много лошо. — Келър се взря през прозореца. — Знам колко много обичаш града.
15.
Британското посолство, Вашингтон
Генералният директор на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество нямаше личен самолет — само премиерът се ползваше от тази привилегия. И затова на следващата сутрин Греъм прекоси Атлантика на борда на чартърен полет с „Фалкон“. На пистата на международното летище „Дълес“ бе посрещнат от екип на ЦРУ и откаран с висока скорост през обширните предградия на Северна Вирджиния към комплекса на британското посолство на Масачузетс авеню. При пристигането му там бе отведен на горния етаж за задължителната среща с посланика — човек, когото познаваше почти цял живот. Бащите им бяха служили заедно в Бейрут в началото на 60-те години на XX век. Бащата на посланика бе работил за Външното министерство, а на Сиймор — за МИ6.
— Вечеря довечера? — попита посланикът, когато покани Сиймор да влезе.
— Боя се, че трябва да се връщам в Лондон.
— Жалко.
— Наистина.
Следващата спирка на Сиймор бе бюрото на МИ6, което се намираше зад врата като на банков сейф, тайно кралство, отделено от останалата част на посолството. Това бе най-голямото бюро на МИ6 и без съмнение най-важното. Заради действащо споразумение неговите служители не правеха никакви опити да събират разузнавателна информация на американска почва. Те служеха просто за свръзка с огромната американска разузнавателна общност, където ги смятаха за ценни партньори. МИ6 бе помагала за изграждането на американския шпионски капацитет по време на Втората световна война, а сега, десетилетия по-късно, все още събираше плодовете на това. Близките семейни отношения позволяваха на Обединеното кралство, куха бивша империя с малка войска, да играе несъразмерно голяма роля на световната сцена. И така да поддържа илюзията, че е глобална сила, с която трябва да се съобразяват.