— Не това имах предвид.
— Не искам да се доближавате до тайната квартира — каза Габриел. — Продължавайте, докато не ви се обадя. И запомнете — не се опитвайте да ме следвате. Това е заповед.
Охранителят се взираше мълчаливо в него, а на лицето му бе изписана загриженост.
— Какво има, Орен?
— Сигурен ли си, че не искаш компания, шефе?
Габриел се обърна, без да каже и дума повече, и изчезна в мрака.
Пресече Бургринг и пое по алеите на парка „Фолксгартен“. С ръст от 1,73 м, той имаше изчистената физика на спортист. Лицето му бе издължено и с тясна брадичка, широки скули и тънък нос. Очите му бяха в неестествен зелен нюанс, косата му бе тъмна и къса, прошарена на слепоочията. Това лице би могло да бъде от много националности, а Габриел имаше лингвистичния талант, за да го използва по най-добрия начин. Говореше свободно пет езика, включително и италиански. Беше го усвоил във Венеция в средата на 70-те години на миналия век, докато изучаваше изкуството на консервацията на художествени произведения. След това бе живял като тихия, но талантлив реставратор Марио Делвекио, същевременно работейки като разузнавач и екзекутор на Службата. Някои от най-добрите му поръчки бяха извършени във Виена. Както и някои от най-лошите.
Той зави покрай Бургтеатър — най-престижната сцена на немскоговорещия свят, и пое по Банкгасе към кафе „Централ“, едно от най-видните виенски кафенета. Щом го приближи, надникна през заскрежените прозорци и в паметта му се появи образът на Ерих Радек, колега на Адолф Айхман, мъчителя на майка му, който пийва кафе „Айншпенер“, седнал сам на маса. Убиецът Радек беше мъглява и изплъзваща се фигура, като образ в картина, която се нуждае от реставрация.
— Сигурен ли сте, че не сме се срещали? Лицето ви изглежда много познато.
— Искрено се съмнявам.
— Може би пак ще се видим.
— Може би.
Образът избледня. Габриел се обърна и пое към стария Еврейски квартал. Преди Втората световна война той бе дом на една от най-жизнените еврейски общности в света. Сега тази общност донякъде бе само спомен. Видя как няколко старчета излязоха с треперещи нозе от дискретната врата на Градската синагога на Виена и поеха към близкия площад, заобиколен от ресторанти. Един от тях бе италианско заведение, където се бе хранил за последен път с Леа, първата му съпруга, и Даниел, единственото им дете.
Тогава бяха паркирали колата си на съседната улица. Габриел забави крачка под тежестта на спомена: сякаш отново се мъчеше да разкопчае колана на седалката на сина си и усещаше лекия вкус на вино по устните на жена си, когато тя го бе целунала за последен път. Спомни си и колебливия звук на двигателя — като от плоча, пусната на погрешна скорост, — защото бомбата се бе захранила от акумулатора. Прекалено късно бе изкрещял на Леа да не завърта ключа втори път. Бе последвал ослепителен бял пламък, а после той я загуби с детето завинаги.
Сърцето на Габриел кървеше… Не сега, каза си той, когато сълзите замъглиха очите му. Предстоеше му още работа. Вдигна лице към небето.
Не е ли красиво? Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети…
Погледна часовника си; имаше десет минути да стигне до тайната квартира. Забърза по пустите улици, обзет от силно предчувствие за съдбовна неизбежност. Заради времето е, каза си. Виена винаги го депресираше. А най-много — когато валеше сняг.
3.
Виена
Тайната квартира се намираше от другата страна на Дунавския канал. Беше в хубава стара жилищна сграда в стил бидермайер във Втори район. Кварталът беше истинско място за живеене, а не музей. Имаше малък хранителен магазин „Спар“, аптека, няколко азиатски ресторанта, дори будистки храм. По улицата се движеха коли и мотоциклети, а по тротоарите крачеха пешеходци. Беше от онези места, където никой не би забелязал шефа на израелската тайна разузнавателна служба. Или руски дезертьор, помисли си Габриел.
Зави в един проход, прекоси вътрешния двор и влезе във фоайето. Стълбите бяха потънали в мрак, а на площадката на четвъртия етаж имаше леко открехната врата. Промъкна се вътре и затвори след себе си, сетне тръгна тихо към всекидневната. А там, зад многото отворени лаптопи седеше Ели Лавон, който се смръщи, щом видя снега по шапката и раменете на Габриел.
— Моля те, кажи ми, че не си вървял пеш.
— Колата се развали. Нямах друг избор.
— Охранителят ти разказва друга версия. По-добре съобщи на булевард „Цар Саул“, че си тук. Иначе операцията ни може да се превърне в издирване и спасяване.