54.
Улица „Сен Дьони“, Монреал
Три отдалечени събития, между които привидно нямаше връзка, предвещаха, че търсенето на руската къртица навлиза в заключителната си върхова фаза. Първото се случи в Страсбург — понякога френски, понякога германски град, където френските власти предадоха обгорени до неузнаваемост тленни останки, за които се предполагаше, че са на руски бизнес консултант от Франкфурт. Те не бяха негови. А представителят на руското правителство, който ги прие, всъщност беше офицер от СВР. Свидетелите на предаването описаха атмосферата като подчертано хладна. Малко неща от това, което се случи на измокрена от дъжда писта на летището в Страсбург, подсказваха, че всичко ще свърши дотук.
За второто събитие се разбра по-късно същия предобед в Саара — градчето с бели къщи в Южна Испания, където възрастна французойка се върна във вилата си след кратко отсъствие. Познатата като la loca или la roja жена, което се отнасяше за политическите ѝ убеждения, този път не беше сама. А това бе нетипично за нея. Във вилата ѝ се настаниха двама души — жена на около трийсет и пет, която говореше френски, и мъж с глава във формата на куршум, който не говореше никакви езици. Освен това двама техни сътрудници се нанесоха в хотела, отдалечен на сто и четиринайсет крачки по улицата. В ранния следобед французойката беше видяна да се кара с продавачка на улица „Сан Хуан“. Тя обядва сред портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“ и след това се отби при отец Диего в църквата „Санта Мария де ла Меса“. Отецът ѝ даде благословията си — или може би бе опрощение — и я отпрати да си върви.
Последното от трите събития се случи не в Западна Европа, а в Монреал. Там в 10:15 сутринта местно време, докато възрастната французойка си разменяше гневни думи с момичето на касата на супермаркет „Ел Кастийо“, Ели Лавон слезе от такси на улица „Сен Доминик“. След това повървя няколко пресечки, спирайки от време на време, очевидно за да се ориентира, докато стигна до адрес на улица „Сен Дьони“. На него се намираше някогашна семейна къща, която сега бе превърната в кооперация с апартаменти, както повечето съседни постройки. Изкачи се по стълбището до жилище на втория етаж, което от интендантството заради малкия бюджет бяха пренаели от наемател за период от три месеца.
Вратата се отвори с остро изпукване, сякаш бе счупен печат, и Лавон влезе вътре. Огледа мрачно мебелите с петна и дупки от цигари, преди да дръпне прозрачните пердета и да се вторачи навън. Под ъгъл от около четиресет и пет градуса вдясно от него, от другата страна на улицата, имаше празна асфалтова площадка. А там — ако боговете на разузнаването бяха благосклонни към тях — скоро трябваше да се появи тъмносив „Форд Експлорър“.
Ако боговете на разузнаването бяха благосклонни към тях…
Лавон пусна пердетата. Още една тайна квартира, още един град, още едно наблюдение. Колко дълго щеше да продължи този път? Великото начинание се бе превърнало във велико чакане.
Кристофър Келър пристигна по пладне, а Михаил Абрамов — няколко минути преди един. Носеше найлонов чувал с емблемата на популярна марка за ски екипировка. Вътре имаше камера върху триножник с телеобектив и нощно виждане, множество микрофони за подслушване от голямо разстояние, предаватели, два 9-милиметрови пистолета „Джерико“ и два лаптопа на Службата със защитена връзка до булевард „Цар Саул“. Келър нямаше оперативни джаджи, носеше само своето блекбъри от МИ6, което Габриел изрично му бе забранил да ползва. Ребека Манинг бе работила за МИ6 по време на критичното преминаване от аналогови към дигитални технологии. Без съмнение бе дала първия си мобилен телефон на руснаците за анализ, както и всеки следващ след това. Накрая на МИ6 щеше да им се наложи да пренапишат софтуера си. Засега обаче, за да поддържат илюзията, че всичко е както преди, служителите на МИ6 по целия свят говореха и пращаха съобщения от телефони, хакнати от руснаците. Но не и Келър. Той бе напълно изключен от мрежата.
Задачата му сега бе да стои в мърлявия апартамент в Монреал с двама израелци и да наблюдава няколко метра асфалт на улица „Сен Дьони“. Предполагаха, че руснаците също ги наблюдават — може би не непрекъснато, но достатъчно, за да разберат дали теренът е сигурен. Затова тримата агенти ветерани не просто чакаха да се появи тъмносив „Форд Експлорър“. Те наблюдаваха и съседите си, както и много от пешеходците, които минаваха под прозорците им. С помощта на микрофони слушаха части от разговори за някакви следи от оперативен жаргон или руски акцент. Тези, които се появяваха прекалено често или се мотаеха подозрително дълго, бяха снимани, а снимките им бяха пращани до булевард „Цар Саул“ за анализ. Никоя не даде положителни резултати, което осигури на тримата ветерани безценен хладен комфорт.