Наблюдаваха и трафика, особено в малките часове, когато съвсем оредяваше. На четвъртата нощ една и съща хонда седан — 2016 година, модел „Сивик“ с обикновена канадска регистрация — се появи три пъти преди един часа. Мина два пъти от ляво надясно, или от югоизток на северозапад, но на третия дойде от обратната посока и с много по-ниска скорост. Михаил направи прилична снимка на шофьора с камерата с дългофокусен обектив и я препрати на Алон на булевард „Цар Саул“. Габриел на свой ред я предаде на шефа на централата в Отава, който идентифицира мъжа зад волана като агент на СВР, прикрепен към руското консулство в Монреал. Тайникът определено работеше.
Както често ставаше, операцията по наблюдение разкри тайния живот на онези, които, без да имат вина, живееха в непосредствена близост до целта. Красивият джаз музикант от другата страна на улицата се срещаше с омъжена жена за по един час всеки следобед и след това, щастлив, я изпращаше по пътя ѝ. Неговият затворен съсед живееше на притоплена в микровълновата полуготова лазаня и интернет порно. А мъж на около трийсетина години прекарваше вечерите си, гледайки записи с обезглавявания на лаптопа си. Михаил влезе в апартамента му, докато него го нямаше, и откри купища джихадистка пропаганда, разпечатка с план на бомба и черно знаме на ИДИЛ, окачено на стената в спалнята. Намери и тунизийски паспорт, чиято снимка изпрати на булевард „Цар Саул“.
Това хвърли Габриел в оперативна дилема. Той бе длъжен да каже на канадците — и на американците — за потенциалната заплаха на улица „Сен Дьони“ в Монреал. Ако го направеше обаче, щеше да предизвика верига от събития, които почти сигурно щяха да накарат руснаците да преместят тайника. И затова с неохота реши да запази тази оперативна информация за себе си, докато дойде момент, когато тя ще може да бъде предадена на съюзниците без съпътстващи щети. Беше убеден, че ситуацията може да бъде овладяна. Трима от най-опитните експерти по антитероризъм в света живееха в тайна квартира от другата страна на улицата.
За щастие двойното им наблюдение нямаше да продължи дълго, защото три нощи по-късно хондата се върна. Мина покрай тайната квартира от ляво надясно — от югоизток на северозапад — в 2:34 през нощта, докато Келър стоеше самотен на пост зад дрипавото перде. За втори път премина в същата посока в 2:47, но дотогава при Келър вече бяха Ели Лавон и Михаил. Третото преминаване се случи в 3:11 ч., от дясно наляво, което откри шофьора към дългофокусния обектив на камерата. Беше същият агент на СВР от руското консулство в Монреал.
Изтекоха още два часа и половина, преди да го видят отново. Този път той не караше „Хонда Сивик“, а „Форд Експлорър“ с канадска регистрация, тъмносив. Паркира на празно място до тротоара, угаси фаровете и изключи двигателя. През обектива на камерата Келър видя как руснакът отвори и затвори жабката. След това слезе, заключи с дистанционното и се отдалечи — от дясно наляво, от северозапад на югоизток, допрял телефон до ухото си. Михаил го проследи с микрофон за далечно прослушване.
— Какво казва? — попита Кристофър.
— Ако млъкнеш, може би ще чуя.
Келър бавно преброи до пет.
— Е? — повтори той.
Михаил му отговори на руски.
— Какво означава това?
— Означава — каза Ели Лавон, — че всички скоро ще трябва да заминем за Вашингтон.
Руснакът зави зад следващия ъгъл и изчезна. Михаил прати светкавично съобщение до булевард „Цар Саул“, което задвижи бързо служителите и агентите на Службата на техните ключови позиции във Вашингтон. Келър се взираше в един от прозорците от другата страна на улицата, онзи, който бе осветен от слабата светлина на компютър.
— Трябва да се погрижим за нещо, преди да тръгнем.
— Може би не е добра идея — смръщи се Лавон.
— Може би — отвърна Келър. — Или пък е най-добрата, която ми е хрумвала от доста време насам.
55.
Монреал — Вашингтон
В осем и петнайсет същата сутрин Ева Фернандес пиеше кафе в стаята си в „Шератон“ на булевард „Рене Левек“, в центъра на Монреал. При последното ѝ посещение тя бе отседнала нагоре по улицата в „Куин Елизабет“, който предпочиташе, но Саша ѝ бе наредил да сменя маршрутите си, когато посещаваше нейните измислени болни роднини. Също така я бе инструктирал да снижи разходите си. Кафето от румсървис бе малко нарушение. Саша беше човек от друго време, помнеше годините на война, глад и комунистическа оскъдица. Той не понасяше неговите тайни агенти да живеят като олигарси — освен, разбира се, ако не беше необходимо за прикритието. Ева бе убедена, че следващата ѝ кореспонденция с Московския център ще съдържа мъмрене за разточителните ѝ навици.