— „Брюсел Миди“.
— Бих искал маса за двама за тази вечер, моля.
Мъж с арогантен глас и английски акцент. На Ева ѝ замириса на неприятности. Изкушаваше се да затвори, но не го направи.
— Извинявайте, маса за двама ли казахте?
— Да — изрече провлачено мъжът, беше изнервен.
Ева реши да го измъчи още малко.
— И в колко часа бихте искали да дойдете при нас?
— Бих искал — сопна се той — да дойда в седем часа.
— Боя се, че в седем не може. Но имам свободна маса за осем.
— Хубава ли е?
— Имаме само хубави маси, сър.
— Вземам я.
— Чудесно. Името ви, моля?
Семейство Бартоломю, маса за двама, осем часа. Те бяха цветно петно в иначе скучната вторнична вечер. Пристигнаха двайсет минути по-рано и когато видяха празните маси, бяха обзети от гняв. Господин Бартоломю — плешив и със сако от туид, размахваше ръце, докато се караше. Съпругата му бе закръглена, рубенсов тип жена със сламеноруса коса. Тя трудно се палеше, помисли си Ева. Премести ги от определената им маса — четвърта — на късметлийската тринайсета, на която ставаше течение от отдушника. Не беше никак изненадващо, че поискаха друга. Когато Ева предложи масата до кухненската врата, господин Бартоломю ѝ се сопна:
— Нямате ли нещо друго?
— Може би ще поискате маса навън.
— Там няма маси.
Ева се усмихна.
Оттам вечерята тръгна предвидимо надолу. Виното бе прекалено топло, супата — изстинала, мидите бяха светотатствени, яхнията — престъпление срещу кулинарията. Вечерта обаче завърши позитивно, защото съпругата на господин Бартоломю се приближи към Ева и ѝ поиска извинение.
— Боя се, че Саймън е подложен на голям стрес в работата. — Говореше английски с акцент, който Ева не можеше да определи. — Аз съм Ванеса — представи се тя и протегна ръка. След това с почти изповеден тон добави: — Ванеса Бартоломю.
— Ева Фернандес.
— Имаш ли нещо против да попитам откъде си?
— От Бразилия.
— О! — възкликна жената, леко изненадана. — Никога не бих познала.
— Родителите ми са родени в Европа.
— Къде?
— В Германия.
— Моите също.
Остатъкът от вечерта премина без инциденти. Последните клиенти си тръгнаха в десет и половина, а Ева заключи вратите няколко минути след единайсет. Докато шофираше към къщи по булевард „Макартър“, я следваше кола, но щом стигна до резервоара, нея вече я нямаше. Паркира на около стотина метра от малката тухлена жилищна сграда и провери регистрационните табели, докато вървеше към входа. Когато посегна да отвори, усети, че зад нея стои някой. Обърна се и видя мъжа от полета. Високия, с очи като на вълк. Бледата му кожа светеше в тъмнината. Ева направи крачка назад от страх.
— Не се бой, Ева — каза той тихо на руски. — Няма да те нараня.
Тя заподозря капан, затова изрече на английски:
— Съжалявам, но не говоря…
— Моля те — прекъсна я той. — Не е безопасно да стоим на улицата.
— Кой те праща? И говори на английски, идиот такъв.
— Изпратен съм от Саша. — Английският му бе по-добър от нейния, със съвсем лек акцент.
— Саша ли? Защо Саша ще праща теб?
— Защото си в сериозна опасност.
Ева за миг се поколеба, преди да набере правилния код на панела. Мъжът с очи като на вълк отвори вратата и я последва вътре.
Докато се качваше по стълбите, Ева бръкна в дамската си чанта за ключовете за апартамента и веднага усети как силна мъжка ръка я стиска за китката.
— Носиш ли оръжие? — попита той тихо пак на руски.
Тя се спря и го изгледа унищожително, преди да му напомни, че по-рано същия ден бяха летели с един и същ полет от Канада за Съединените щати.
— Може би е в колата ти — предположи той.
— Горе е.
Той пусна китката ѝ. Тя извади ключовете от чантата си и миг по-късно отвори вратата на апартамента си. Мъжът я прихлопна бързо зад тях, пусна резето и сложи веригата. Когато Ева посегна към ключа на лампата, той спря ръката ѝ. След това отиде до прозореца и надникна покрай ръба на щората към булевард „Макартър“.
— Кой си ти? — попита тя.
— Казвам се Алекс.
— Алекс? Колко измамно! Цяло чудо е, че никой от враговете ни не е успял да проникне през прикритието ти с такова име.