Той пусна щората и се обърна с лице към нея.
— Каза, че имаш съобщение от Саша.
— Наистина имам съобщение — кимна той, — но не от Саша.
Чак тогава Ева забеляза пистолета в дясната му ръка. Към дулото бе прикрепен заглушител. Не беше от оръжията, които агентите на терен носеха за самозащита. Беше оръжие за убийство — за высшая мера, най-голямото наказание. Но защо Московският център бе решил да я ликвидира? Тя не бе направила нищо нередно.
Ева бавно отстъпи назад, краката ѝ се подкосиха.
— Моля те — прошепна тя. — Трябва да е станала някаква грешка. Направих всичко, което Саша поиска от мен.
— И затова — каза мъжът на име Алекс — аз съм тук.
Може би това беше някаква вътрешна вендета в Московския център, помисли си тя. Може би Саша най-накрая бе изпаднал в немилост.
— Не в лицето — умолително изрече тя. — Не искам майка ми да…
— Не съм тук, за да те нараня, Ева. Дошъл съм да ти направя щедро предложение.
Тя спря да отстъпва.
— Предложение? Какво предложение?
— Такова, което ще те спаси да не прекараш следващите няколко години в американски затвор.
— Да не си от ФБР?
— За твой късмет — каза той — не съм.
56.
Фоксхол, Вашингтон
Тя посегна към него, и то доста добре. Беше от онези движения, на които ги учеха в Московския център, с много удари с лакти, ритници, крошета и коляно към слабините, което, ако бе достигнало целта си, можеше да реши двубоя в нейна полза. Михаил нямаше друг избор, освен да отвърне. Той го направи експертно, но благоразумно, полагайки огромни усилия да не нарани безупречното руско лице на Ева Фернандес. В края на схватката той я бе яхнал и прилепил ръцете ѝ към пода. Чест ѝ правеше, че не показваше страх, само гняв. Не се опита да крещи. Тайните агенти, помисли си Михаил, знаят много добре, че не бива да викат съседите си на помощ.
— Не се тревожи — успокои я той, докато облизваше кръвта от ъгълчето на устата си. — Ще се погрижа да кажа на Саша, че силно си се съпротивлявала.
След това спокойно ѝ обясни, че сградата е обградена и дори да успееше да избяга от апартамента, което не беше вероятно, нямаше да стигне далече. В този момент бе обявено примирие. Ева извади от фризера бутилка водка. Беше руска водка, единственото руско нещо в целия апартамент, освен оборудването за тайна комуникация на СВР и пистолета „Макаров“. Тя измъкна и тях от тайника под дъските на пода в дрешника ѝ в спалнята.
Постави оборудването на кухненската маса. Оръжието предаде на Михаил. Той се обръщаше към нея само на руски. Тя обясни, че повече от десетилетие не бе говорила на майчиния си език. Той ѝ бе откраднат в мига, в който бе влязла в програмата за тайни агенти на Червенознаменния институт. А когато пристигнала тук, вече знаела малко португалски. Баща ѝ бил дипломат — първо на Съветския съюз, а после и на Руската федерация — и тя бе живяла в Лисабон като дете.
— Нали осъзнаваш — каза Михаил, — че нямаш дипломатическа закрила?
— Набиха ни го в главите още в първия ден на обучението.
— И какво те учеха да правиш, ако бъдеш заловена?
— Да не казвам нищо и да чакам.
— Какво?
— Московският център да направи размяна. Обещаха ни, че няма да бъдем изоставени.
— На твое място не бих разчитал на това. Особено ако американците разберат, че си обслужвала най-големия шпионин след Студената война.
— Ребека Манинг.
— Откъде знаеш името ѝ?
— Досетих се коя е преди няколко месеца.
— Какво имаше на флашката, която остави в жабката на онзи „Форд Експлорър“?
— Вие сте ме наблюдавали?
— От апартамент от другата страна на улицата. Направихме хубав видеозапис.
Тя зачопли нервно лака си. Все пак беше човек, помисли си Михаил.
— Увериха ме, че тайникът е чист.
— И това ли ти обеща Московският център?
Ева изпи водката си и веднага си наля още. Чашата на Михаил бе недокосната.
— Няма ли да пиеш?
— Водката — обяви той — е руската болест.
— Саша казваше същото.
Седяха на кухненската маса. Между тях бяха бутилката, чашите и джаджите за комуникация на СВР. На централно място беше устройство с големината и формата на книга. То бе направено от полиран метал, със солидна конструкция. На едната му страна имаше три релета, светлинен индикатор и няколко USB порта. Нямаше сглобки в метала. Беше измайсторено така, че никога да не бъде отваряно.
Ева изпи на екс още една чаша водка.
— По-спокойно — предупреди я Михаил. — Трябваш ми с акъла си.