— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
— Какво например?
— Как Ребека ти съобщава кога иска да предаде материал?
— Оставя лампата в края на пътеката светната.
— Къде са тайниците?
— В момента имаме четири.
— Какви са резервните планове? Какъв е езикът на тялото?
— Благодарение на Саша мога да ти ги кажа и насън. И не само това. — Ева посегна пак към водката, но Михаил отмести чашата. — Щом знаете самоличността на къртицата — попита тя, — защо съм ви аз?
Михаил не отговори.
— А ако се съглася да сътруднича?
— Мисля, че вече се разбрахме.
— Няма да има затвор, така ли?
Михаил поклати глава. Няма да има.
— А къде ще отида?
— Обратно в Русия, предполагам.
— След като съм ви помогнала да хванете къртицата на Саша? Ще ме разпитват няколко месеца в затвора в Лефортово и след това…
Ева сви ръката си като пистолет и опря върха на показалеца към тила си.
— Высшая мера — каза Михаил.
Тя свали ръка и взе пак чашата с водка.
— Бих предпочела да остана в Америка.
— Боя се, че това няма да е възможно.
— Защо?
— Защото не сме американци.
— Британци ли сте?
— Някои от нас.
— Значи, ще отида в Англия.
— Или може би в Израел — предложи той.
Тя направи кисела физиономия.
— Не е чак толкова зле, да знаеш.
— Чувам, че там има много руснаци.
— С всеки ден стават все повече — каза Михаил.
До масата имаше малък прозорец. От него се виждаше булевард „Макартър“, тих и мокър. Кристофър Келър седеше в кола, паркирана до резервоара, заедно с две хлапета от охраната на посолството. В друг автомобил имаше куриер от местната централа на Службата, който очакваше заповед от Михаил да се качи горе и да изземе комуникационната техника на Ева от СВР.
Тя бе допила водката си и сега пиеше от чашата, недокосната от Михаил.
— Утре сутринта имам урок.
— Какъв?
Тя обясни.
— В колко часа?
— Десет.
— Запази ми място.
Ева се усмихна кисело.
— Някакви насрочени доставки от Ребека?
— Току-що я обслужих. Вероятно няма да имам вест от нея седмица или две.
— Всъщност — замисли се Михаил — ще имаш вест доста по-скоро, отколкото си мислиш.
— Кога?
— Предполагам, че утре вечер.
— И след като приема пратката?
— Пуф! — махна с ръце той.
Ева вдигна чашата си.
— Да пием тогава за още една вечер в „Брюсел Миди“. Няма да повярваш какви клиенти имах днес.
— Бартоломю, маса за двама, осем часа.
— И те ли са ваши хора?
Михаил взе полираното метално устройство.
— Може би трябва да ми покажеш как работи това.
— Всъщност е много лесно.
Той премести едно от релетата.
— Така ли?
— Не, идиот такъв. Ето така.
57.
Форестхилс, Вашингтон
Форест Хилс е богаташки анклав с къщи в няколко стила: колониален, Тюдор и федерален. Той се намира в далечния северозапад на Вашингтон между Кънектикът авеню и „Рок Крийк“. Къщата на Чесапийк стрийт обаче нямаше почти никакви прилики със своите достолепни съседки. Беше постмодерен сив паралелепипед, кацнал върху частен, покрит със зеленина нос, и приличаше повече на военно укрепление, отколкото на жилище. Високата тухлена ограда и страховитата желязна порта увеличаваха усещането за враждебност.
Собственикът на това квартално грозилище беше държавата Израел, а нещастният му обитател — нейният посланик в Съединените щати. Настоящият пратеник, човек с много деца, бе изоставил официалната резиденция, за да се премести в богаташко голф имение в Мериланд. Тъй като в нея не живееше никой, къщата на Чесапийк стрийт изглеждаше отчайващо и затова бе напълно подходяща за преден команден пост на голям оперативен екип.
Габриел вярваше, че бедата сплотява. За добро или за зло, рушащата се стара къща бе само на едно ниво. В средата ѝ имаше голяма всекидневна с отворен план, кухня и трапезария от едната ѝ страна и няколко спални от другата. Габриел се установи в удобния кабинет. Йоси и Римона — познати в „Брюсел Миди“ като Саймън и Ванеса Бартоломю — работеха на сгъваема маса пред вратата му заедно с Ели Лавон и Яков Росман. Компютърджията Илан се беше устроил на собствено островче в отсрещния край на стаята. Стените бяха покрити с карти в голям мащаб на Вашингтон и околните предградия. Имаше дори бяла дъска за лична употреба на Габриел. На нея със своя елегантен почерк той бе изписал единайсетата заповед на Шамрон: Не позволявай да те хванат…