В късния следобед се преместиха на обгърнатата с мрежа веранда, за да избягат от комарите — бяха Ребека, баща ѝ, Модин и Саша. Дори и сега, четиресет години по-късно, тя помнеше сцената с фотографска яснота. Модин седеше точно срещу нея на дървената маса, а Саша бе отляво на Модин. Ребека бе седнала до баща си и бе облегнала глава на рамото му. Като всичките му деца — и като майка си — тя го обожаваше. Беше невъзможно да е другояче.
— Ребека, с-с-скъпа моя — каза той с умилително заекване, — трябва да обсъдим нещо.
До този момент тя бе вярвала, че баща ѝ е журналист, който живее в чужда мрачна страна далече от нея. Ала тогава, в присъствието на Юрий Модин и Саша, той ѝ разказа, че всъщност е онзи същият Ким Филби, големият шпионин, който бе предал страната си, класата си, клуба си. Бе го направил не от алчност, а заради вяра в идеала, че работниците не бива да бъдат използвани като оръдия на труда, че трябва да имат свои собствени средства за производство — израз, който тогава Ребека още не разбираше. Баща ѝ съжаляваше само за едно: че е бил принуден да дезертира, преди да довърши задачата да разруши западния капитализъм и водения от САЩ военен съюз НАТО.
— Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен. Мога да ти обещая само едно: че никога няма да скучаеш.
Ребека никога не бе получила възможност да откаже живота, избран от баща ѝ вместо нея, той просто се случи. Майка ѝ се бе омъжила за англичанин на име Робърт Манинг, бракът приключи и тя се върна във Франция, оставяйки дъщеря си в Англия. Годините минаваха и Ребека трудно си спомняше лицето ѝ, но така и не забрави глупавата игричка, с която двете се забавляваха в Париж, когато бяха бедни като църковни мишки. Колко крачки…
Всяко лято Ребека отиваше тайно до Съветския съюз за политическо индоктриниране и за среща с баща си. Саша винаги полагаше огромни грижи за нейното пътуване — ферибот до Холандия, смяна на паспорта в Германия, още една в Прага или Будапеща, а след това полет с „Аерофлот“ до Москва. Това бе любимото ѝ време от годината. Тя обичаше Русия, дори мрачната Русия от годините на Брежнев, и винаги с неудоволствие се връщаше във Великобритания, която по онова време не беше много по-хубава. Постепенно френският ѝ акцент изчезна и когато постъпи в Тринити Колидж, английският ѝ бе безупречен. Но по указания на Саша тя не криеше, че говори свободно френски. Накрая това бе една от причините да бъде наета от МИ6.
След това вече нямаше повече пътувания до Съветския съюз и контакти с баща ѝ, но Саша не спря да я наблюдава отдалече. Първото ѝ задгранично назначение беше в Брюксел и там през май 1988 година тя научи, че баща ѝ е починал. Новината за смъртта му бе разпратена едновременно до всички бюра на МИ6. След като прочете телеграмата, тя се заключи в дрешника и плака. Така я намери неин колега, с когото бяха преминали заедно първоначалното обучение във Форт Монктън. Името му бе Алистър Хюз.
— Какво ти е, по дяволите? — беше я попитал той.
— Имам лош ден, това е всичко.
— Да не е онова време от месеца?
— Чупката, Алистър.
— А чу ли новината? Онуй копеле Филби е мъртъв. В столовата има питиета, за да празнуваме.
Три години по-късно страната, на която Ким Филби бе посветил живота си, също бе мъртва. Западните разузнавателни служби внезапно бяха лишени от най-големия си враг и започнаха да търсят ново оправдание за съществуването си. Ребека използва тези години на несигурност, за да се посвети безмилостно на напредване в кариерата. По предложение на Саша започна да учи арабски, което ѝ даде възможност да работи на фронтовата линия на глобалната война с тероризма. Мандатът ѝ като началник на бюрото в Аман беше истински триумф и след него последва назначение във Вашингтон. Сега бе на една стъпка от голямата награда — онази, която се бе изплъзнала на баща ѝ. Тя не се смяташе за предателка. Единствената родина на Ребека бе Ким Филби и тя бе вярна само на него.
Кросът ѝ онази сутрин я отведе до „Дюпон Съркъл“ и обратно. Върна се по Уорън стрийт и мина два пъти покрай къщата си, без да влиза в нея. Както обикновено, отиде с колата до посолството, където започна един ден, който щеше да се окаже необичайно скучен. Само по тази причина се съгласи да излезе на по питие с Кайл Тейлър в „Джей Гилбъртс“, свърталище на ЦРУ на „Маклийн“. Тейлър беше началник на Антитерористичния център и един от най-недискретните служители на Лангли. Ребека рядко си тръгваше от среща с него, без да научи нещо, което не биваше да знае.