— Какво правеше в Кап Сити, треньоре? — попита Йейтс и изведнъж гласът на човека, който бе предупредил Тери да не се чеше по носа, прозвуча приятелски, заинтересувано. Тери понечи да обясни, но се отказа. Вече разсъждаваше по-трезво и си даде сметка, че тази кола с изветряващия мирис на енчилада е вражеска територия. Не биваше да говори, докато Хауи Голд не дойдеше в участъка. Двамата щяха да оправят тази каша. Нямаше да им отнеме много време.
Осъзна и друго. Беше гневен, вероятно по-гневен от когато и да било през живота си, и когато завиха по Мейн Стрийт към полицейския участък на Флинт Сити, той си обеща нещо: наесен, може би дори по-рано, човекът на предната седалка, когото бе смятал за приятел, щеше да си търси нова работа. Може би като охрана в банка в Тълса или Амарило.
8.
Показания на господин Карлтън Скоукрофт (12 юли, 21:30, разпитван от детектив Ралф Андерсън)
Скоукрофт: Ще се забавим ли, детектив? Защото обикновено си лягам рано. Работя по поддръжката на железопътната линия и ако не се явя на работа в седем, ще ме изхвърлят.
Детектив Андерсън: Ще се постарая да не ви задържам повече от необходимото, господин Скоукрофт, но това не е шега работа.
Скоукрофт: Знам. И ще съдействам, доколкото мога. Предупреждавам ви, че не знам кой знае колко и бързам да се прибера у дома. Не знам обаче дали ще заспя… Не съм стъпвал тук от онзи пиянски купон, когато бях на седемнайсет. Чарли Бортън беше началник тогава. Бащите ни ни измъкнаха, после обаче нашите ми наложиха домашен арест за цялото лято.
Детектив Андерсън: Е, благодарим, че дойдохте. Кажете ми къде бяхте в седем часа вечерта на 10 юли.
Скоукрофт: Както казах на госпожицата в приемната ви, бях в кръчмата „При Шорти“ и видях бял бус, също и човека, дето тренира бейзболния отбор в Уест Сайд. Не му помня името, но снимката му редовно е във вестника, защото тая година подготви добър отбор за Градската лига. Писаха, че могат да стигнат до финала. Морланд, така ли му беше името? Беше целият в кръв.
Детектив Андерсън: Как стана така, че го видяхте?
Скоукрофт: Е, аз си имам разписание за подир работа, понеже нямам жена да ме чака у дома, пък в готвенето хич не ме бива, нали разбирате? В понеделник и сряда хапвам в закусвалня „Флинт Сити“. В петък отивам в „Бонанза Стек Хаус“. А във вторник и четвъртък обикновено отскачам до „Шорти“ за ребърца и бира. През онзи вторник влязох в „Шорти“ във… ами, сигурно е било шест и четвърт. По това време хлапето отдавна е било мъртво, нали?
Детектив Андерсън: Но около седем сте били отзад, нали? Зад кръчмата „При Шорти“.
Скоукрофт: Да, заедно с Райли Франклин. Видяхме се вътре и хапнахме заедно. Зад кръчмата има място за пушене. Минаваш по коридора между тоалетните и излизаш през задната врата. Има пепелник и прочие. Похапнахме, значи — аз — ребърца, той — „Биг Мак“ със сирене, — после поръчахме десерт и излязохме за по цигара, преди да го донесат. Докато висяхме там и си дрънкахме глупости, наблизо спря мърляв бял бус. С номера от Ню Йорк. Паркира до някакво малко субару комби — мисля, че беше субару — и слезе онзи човек. Морланд или както там му е името.
Детектив Андерсън: Как беше облечен?
Скоукрофт: Е, не съм сигурен за панталона — Райли може и да си спомни, май беше ежедневен, — обаче ризата беше бяла. Спомням си, защото отпред имаше кръв, много кръв. По панталона не толкова, само няколко пръски. И по лицето му имаше кръв. Под носа, около устата, по брадичката. Как само се беше омазал! Тогава Райли — май беше обърнал две-три бири, преди да се срещнем, но аз пих само една, — та… Райли му рече: „Леле! Как ли изглежда оня, с който си се бил, тренер Т.?“
Детектив Андерсън: Значи го нарече тренер Т.
Скоукрофт: Разбира се. А онзи се засмя: „Не съм се бил с никого. Спука ми се кръвоносен съд в носа и кръвта бликна като фонтан. Случайно наблизо да има мобилен доктор?“
Детектив Андерсън: Решили сте, че търси дежурен медицински пункт, така ли?
Скоукрофт: Точно така, защото искаше да пита дали е необходимо да обгорят раната отвътре. Ужас, а? Каза, че вече веднъж му се било случвало. Рекох му да кара по Бърфийлд около километър и половина, после да завие наляво на втория светофар и ще види таблото. Знаете го онова табло, на което пише колко ще трябва да изчакаш и прочие. После попита дали може да остави буса на служебния паркинг зад кръчмата. Отвърнах: „Паркингът не е мой, ама ако не оставиш буса за дълго, сигурно няма да има проблем.“ Тогава той рече — стори се смахнато и на двама ни с Райли, като знаем какви са днес времената, — че ще остави ключовете в поставката за чаша, ако някой поиска да премести колата. Райли му каза: „Е, така сто на сто ще я отмъкнат.“ Обаче той повтори, че няма да се бави и че някой може да реши да я премести. Знаете ли какво си мисля? Мисля, че май той искаше някой да открадне буса, може би дори аз или Райли. Смятате ли, че е било така, детектив?