С крайчеца на окото си мерна ръка, сякаш плаваща във въздуха. Струваше му се, че седалката прозира през нея. На опакото на дланта с избеляло синьо мастило беше написано ТРЯБВА. Хоскинс затвори очи, надявайки се онзи да не го докосне.
— Искам да отидеш с пикапа до едно място — каза натрапникът. — Освен ако не искаш да свършиш като майка си, разбира се. Помниш ли как пищеше?
Джак помнеше. Тя пищя, докато вече не можеше.
— Докато вече не можеше — изрече на глас мислите му онзи. Ръката леко докосна бедрото на Хоскинс и той знаеше, че ще усети парене и там, както на врата. Панталонът нямаше да го предпази, отровата щеше да се процеди през тъканта. — О, да, не си забравил. Как би могъл?
— Къде искаш да отида?
Онзи му каза и Джак престана да усеща допира на ужасната ръка. Отвори очи и се огледа. Никой не седеше до него. В къщата на Андерсънови не светеше нито една лампа. Погледна си часовника — единайсет без петнайсет. Неусетно беше заспал. Можеше да си внуши, че случилото се е било само сън, кошмарен сън, ако не беше онова на таблото.
Включи двигателя и потегли. Щеше да зареди резервоара на бензиностанцията на Шосе 17 извън града, защото Коуди, оня тип, дето все беше нощна смяна, винаги разполагаше със запас от малки бели хапчета. Продаваше ги на шофьорите на големи камиони, пътуващи почти без почивка на север към Чикаго или на юг към Тексас. За Джак Хоскинс от полицията на Флинт Сити стоката щеше да е безплатна.
Таблото на пикапа беше покрито с дебел слой прах. На първия знак стоп Джак се наведе надясно и го избърса, за да заличи думата, която онзи беше написал с показалеца си. ТРЯБВА.
Вселената е безкрайна
26 юли
1.
Ралф почти не мигна, а задремеше ли за малко, сънуваше кошмари. В един държеше в прегръдките си умиращия Тери Мейтланд, който му каза: „Ти ограби децата ми.“
Събуди се в четири и половина и усети, че повече няма да може да заспи. Чувстваше се, сякаш е преминал в друг свят, на друго ниво на съществуване. Каза си, че всеки би се чувствал така, ако се събуди по това време; успокояващо обяснение, което му даде сили да отиде в банята и да си измие зъбите.
Както обикновено, Джийни спеше завита презглава, само кичур коса се подаваше изпод завивката. Косата ѝ вече беше прошарена като неговата. Не бе съвсем побеляла, но и това щеше да се случи. Беше в реда на нещата. Времето неумолимо течеше и това бе загадка, обаче нормална загадка.
Въздушната струя от климатика беше отвяла на пода листовете хартия, които Джийни му беше дала. Той ги събра, сложи ги обратно на нощното шкафче, критично огледа джинсите си, реши, че може да ги носи още един ден (особено в прахоляка на Южен Тексас), взе ги и отиде до прозореца. Мракът вече отстъпваше пред първата сивкава дневна светлина. Очертаваше се горещ ден, а в Тексас щеше да е още по-горещо.
Не се изненада, макар да не знаеше защо, като видя Холи Гибни на двора — също беше с джинси и седеше на същия платнен стол, на който преди малко повече от седмица седеше самият той, когато го навести Бил Самюълс. Същата вечер, когато Бил му разказа историята за изчезналите следи от стъпки, а той, Ралф — за личинките в пъпеша.
Навлече си панталона и тениска с емблемата на баскетболния отбор „Оклахома Тъндър“, увери се, че Джийни още спи, и излезе от спалнята, понесъл в ръка вехтите си протрити мокасини, които носеше вместо домашни пантофи.
2.
След пет минути излезе на двора. Холи се обърна, като чу стъпките му — погледът ѝ беше недоверчив, но не и (поне така си мислеше Ралф) враждебен. След миг тя видя големите порцеланови чаши върху стария поднос с реклама на „Кока-кола“ и сияйната усмивка отново озари лицето ѝ:
— Дали е това, на което се надявам?
— Да, ако сте се надявали на кафе. Аз го пия чисто, но за всеки случай донесох и „екстрите“. Жена ми го харесва сладко. Като мен, така казва. — Той се усмихна.
— Чисто и за мен. Много благодаря.
Ралф остави подноса на дървената маса за пикник. Холи седна срещу него, взе едната чаша, отпи и блажено въздъхна:
— Ооо, чудесно е. Няма нищо по-хубаво от силното кафе сутрин. По мое мнение, де.
— Откога сте станали?
— По принцип спя малко — избегна отговора тя. — Тук е много приятно. Какъв чист въздух!
— Невинаги. Задуха ли вятърът от запад, докарва миризмата от рафинериите в Кап Сити. Винаги ми причинява главоболие…
Той замълча и се вгледа в нея. Холи извърна очи и вдигна чашата пред лицето си, сякаш да се скрие зад нея. Ралф си спомни как предишната вечер тя сякаш събираше сили, преди да се ръкува с поредния присъстващ на съвещанието в кантората на Хауи. Подозираше, че я затрудняват много от обичайните жестове, както и общуването. От друга страна, беше проявила невероятен героизъм и професионализъм.