— Не забравяй свидетелите.
— О, да — кимна тя. — Чудовището си пада по свидетелите и очевидците. И защо не, след като е с лицето на друг човек?
Като следваше указателните табели, Ралф насочи колата по алеята към чартърната компания, използвана от Хауи, и отново заговори:
— Предполагаш, че и двете престъпления не са сексуални, но подхвърлените улики навеждат на тази мисъл.
— Не съм сигурна, обаче… — Тя се обърна към него: — Сперма по бедрата на момчето, но не и… в него?
— Не. Франки е бил изнасилен с клон.
— Ужас! — Холи потрепери. — Съмнявам се, че при аутопсията ще открият семенна течност и във вла… в момичетата. Може би донякъде убийствата са и на сексуална основа, обаче подозирам, че онзи е неспособен на истинско сношение.
— Наблюдава се много често при нормалните серийни убийци — отбеляза Ралф и неволно се засмя — беше използвал оксиморон, нещо като дървено желязо, обаче не потърси друга дума. Защото единствената, която му хрумна, беше „хора“ — серийни убийци хора.
— Ако той се храни със скръб, сигурно поглъща и болката на умиращите си жертви. — Нямаше и следа от руменината по страните на Холи, сега лицето ѝ беше бледо като платно. — Предполагам, че за него е нещо като гурме или скъп отлежал скоч. Да, това би могло да го възбужда сексуално. Не ми се иска да мисля за тези неща, но вярвам, че трябва да опознаеш врага си. Ние… мисля, че трябва да завиете вляво, детектив Андерсън.
— Ралф.
— Да. Завий наляво, Ралф. Натам е за „Регал Еър“.
7.
Хауи и Алек вече бяха там, господин адвокатът широко се усмихваше.
— Ще излетим малко по-късно. Сабло пътува насам.
— Как го е уредил? — изненада се Ралф.
— Аз го уредих. Е, наполовина. Съдия Мартинес е в болница заради спукана язва и това е Божие дело. Или на прочутия лютив сос „Пит Тексасеца“. И аз го харесвам, но тръпки ме побиват, като гледам какви количества излива върху храната си съдия Мартинес. А относно другото дело, във връзка с което Юн трябваше да свидетелства в съда… ами, прокурорът ми дължеше услуга.
— Мога ли да попитам за какво? — повдигна вежда Ралф.
— Не. — Хауи Голд се усмихна още по-широко — толкова широко, та всички видяха кътните му зъби.
Докато пристигне Сабло, четиримата седнаха в малката чакалня — помещение, което в никакъв случай не можеше да бъде наречено зала за заминаващите — и се загледаха в излитащите и кацащи самолети.
— Като се прибрах у дома снощи, се порових в интернет и прочетох доста за двойниците. Защото онзи… другият… е двойник, нали така?
Холи сви рамене:
— Може да се каже.
— Най-известният двойник в художествената литература е героят Уилям Уилсън от разказа на Едгар Алън По…
— Джийни е чела този разказ. Наскоро разговаряхме за него — обади се Ралф.
— Оказва се обаче, че в реалния живот съществуват стотици двойници, включително онези на кораба „Лузитания“. Сред пътниците в първа класа била някоя си Рейчъл Уидърс, но по време на плаването неколцина видели друга жена, която била точно копие на Рейчъл, чак до белия кичур в косата ѝ. Някои твърдели, че двойничката пътува в четвърта класа, други — че е от обслужващия персонал. Госпожица Уидърс и един неин приятел отишли да я търсят и (поне така се предполага) я видели секунди преди торпедо, изстреляно от германска подводница, да улучи десния борд на „Лузитания“. Госпожица Уидърс загинала, но приятелят ѝ оцелял. Той нарекъл двойничката „предвестница на гибел“. Писателят Ги дьо Мопасан срещнал своя двойник, докато вървял по една парижка улица — човекът бил със същия ръст, същата коса, очи и мустаци, същия акцент.
— О, французите! — Алек вдигна рамене. — Какво според вас се е случило? Вероятно Мопасан го е поканил на чаша вино.
— Най-прочутият случай с двойници е регистриран през 1845 година в девическо училище в Латвия. Учителката пишела на черната дъска, в този момент влязла жена, с която си приличали като две капки вода, застанала до учителката и започнала да подражава на всяко нейно движение, само дето нямала тебешир в ръката. След малко си излязла. Случило се пред очите на деветнайсет ученици. Не е ли удивително?