Детектив Андерсън: Когато се приближи до таксито, казахте ли му, че го познавате?
Върбова вейка: О, да. Има и дискретни колеги, но аз не съм от тях. Рекох му: „Хей, Тери, жена ти знае ли къде си тази вечер?“ А той: „Имах делова среща.“ Аз викам: „Тая делова среща да не е била с гола жена в скута ти?“ А той ме сряза: „Обади се да кажеш на диспечера, че си взела клиента.“ Тогава рекох: „Бива. Към вас ли да карам, тренер Т.?“ Той отвръща: „Не, госпожо. Откарай ме до Дъброу. До гарата.“ Предупредих го, че ще му струва четирийсет долара, а тренерът рече, че ако стигнем навреме да хване влака за Далас, ще ми даде двайсетачка отгоре. Рекох му: „Сядай и се дръж здраво, потегляме.“
Детектив Андерсън: Значи го закарахте до железопътната гара в Дъброу?
Върбова вейка: Точно така. Закарах го съвсем навреме за нощния влак до Далас-Форт Уърт.
Детектив Андерсън: Разговаряхте ли с него по пътя? Питам, защото ми се струвате приказлива.
Върбова вейка: О, такава съм си! Устата ми мели като воденица. Тия, дето ме познават, ще го потвърдят. Най-напред го попитах за турнира на Градската лига, дали ще победят „Мечките“, а той отвърна: „Очаквам приятни изненади.“ Все едно отговор от панаирджийско късметче, нали? Бас държа, че е мислел за стореното и как да избяга по-бързо. С такива мисли на човек не му е до празни приказки. Искам да ви питам, господин полицай, за какъв дявол се е върнал във Флинт Сити? Защо не е драснал през Тексас чак в Мееехико?
Детектив Андерсън: Какво друго ви каза?
Върбова вейка: Както вече споменах, почти не говореше. Рече, че ще се опита да подремне. Затвори очи, ама май се преструваше. Мисля, че може да ме е зяпал тайничко и да се е чудел дали да не си опита късмета. Де да беше. И де да знаех тогава какво е направил! Щях да го изхвърля от таксито и да му откъсна чучура. Без майтап.
Детектив Андерсън: Какво се случи, като стигнахте до гарата?
Върбова вейка: Спрях отпред и той хвърли три двайсетачки на предната седалка. Исках да пратя много поздрави на жена му, ама се беше изпарил. Дали е отишъл в мъжката тоалетна да се преоблече? Щото по дрехите му имаше кръв.
Детектив Андерсън: Ще ви покажа шест снимки на шестима различни мъже, госпожице Върбова вейка. Всички те си приличат, така че си помислете, преди да…
Върбова вейка: Няма какво да му мисля. Ето този. Това е Мейтланд. Побързайте да го приберете и дано окаже съпротива, та поне веднъж да спестите пари на данъкоплатците.
15.
Когато Марси Мейтланд беше в прогимназията (тогава още се наричаше прогимназия), понякога сънуваше, че влиза в клас гола и всички ѝ се присмиват: „Тъпата Марси Гибсън е забравила да се облече сутринта! Всичко ѝ се вижда!“ В гимназията кошмарът бе заменен от малко по-сложен сън, в който тя влизаше в клас облечена, но осъзнаваше, че ѝ предстои най-важният изпит, а не е учила за него.
Когато зави от Барнъм Стрийт към Барнъм Корт, ужасът и безсилието на тези сънища се завърнаха и този път нямаше да има блажено облекчение и шепот на благодарност към Бога, когато се събуди. На алеята пред дома ѝ стоеше полицейска кола, копие на онази, която откара Тери в участъка. Зад нея беше паркиран бус без прозорци с голям син надпис: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МОБИЛНА КРИМИНОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ. От двете страни алеята беше препречена от две черни коли на Щатската полиция и сините им лампи мигаха сред спускащия се мрак. Четирима едри полицаи, които заради шапките си на рейнджъри изглеждаха високи почти два метра, стояха разкрачени на тротоара („Сякаш топките им са твърде големи, за да стоят нормално“ — помисли си Марси). Беше ужасно, но имаше и още по-страшно — съседите, застанали пред къщите си и наблюдаващи случващото се. Знаеха ли защо ченгетата чакат пред спретнатия дом на семейство Мейтланд? Тя предположи, че повечето знаят — проклятието на мобилните телефони — и че на бърза ръка ще осведомят останалите.
Единият полицай стъпи на платното и вдигна ръка. Марси спря и свали страничното стъкло.
— Вие ли сте Марша Мейтланд, госпожо?
— Да. Колите на алеята ми препречват пътя, не мога да си вляза в гаража.
— Паркирайте ето там, зад патрулките.
Прииска ѝ се да се подаде през отворения прозорец и да му кресне: „Това е МОЯТА алея! МОЯТ гараж! Разкарайте се!“
Само че не го направи, а отби встрани и слезе. Пикочният ѝ мехур щеше да се пръсне. Сигурно ѝ се пишкаше още откакто ченгето закопча Тери, обаче чак сега го осъзнаваше.