Выбрать главу

Проклетия господин Нямам мнение!

2.

Летището на Плейнвил се намираше в пущинака край почти обезлюденото градче. Имаше само една писта, която според Ралф беше ужасно къса. Щом колесникът докосна земята, пилотът задейства спирачките и всички неприкрепени предмети се разлетяха из пътническия салон. „Кинг Еър“-ът спря на жълтата линия в края на тясната писта на метри от буренясало дере, пълно със застояла вода, в което бяха нахвърляни кутийки от бира „Шайнър“.

— Добре дошли в Никъде — промърмори Алек още докато самолетът тромаво се движеше към изградения от панелни плоскости терминал, изглеждащ така, сякаш следващият силен повей на вятъра ще го отнесе. Наблизо беше паркиран прашен бус „Додж“. Ралф позна модела — „Къмпениън“, пригоден за превозване на хора на инвалидни колички — още преди да види инвалидния регистрационния номер. До буса стоеше Клод Болтън — висок, мускулест, с избелели джинси, синя риза с джобове, износени каубойски ботуши и шапка на „Тексас Рейнджърс“.

Ралф слезе от самолета пръв и му подаде ръка. Болтън се поколеба само за секунда, после се ръкува с него. Колкото и да не му се искаше, Ралф неволно се загледа в татуировката на опакото на дланта му: НЕМОЖЕ.

— Благодаря, че приехте да ни сътрудничите — каза му. — Не сте длъжен, но се съгласихте — добави, после представи спътниците си.

Холи последна се ръкува с Клод и го попита:

— Татуировките на ръцете ви… с пиенето ли са свързани?

„Ето го! — помисли си Ралф. — Последното парченце от пъзела, което забравих да извадя от кутията.“

— Да, госпожо, познахте. — Болтън говореше като човек, който преподава научен наизуст и любим урок.

— На сбирките на Анонимните алкохолици му викат „големия парадокс“. Първо обаче го чух в затвора. Трябва да пиеш, но не може.

— И аз съм така с цигарите… — промърмори тя.

Клод широко се усмихна, а Ралф си помисли колко е странно, че най-стеснителната личност сред тях беше помогнала на Болтън да се отпусне и да се успокои. Не че изглеждаше много разтревожен — по-скоро беше нащрек. От самото начало ли беше знаела какво означават татуировките на опакото на дланите? Ралф не беше сигурен.

— Тоя парадокс можеш да го пребориш само ако ти помогне висша сила, тъй ни учеха на сбирките, затова си намерих такава сила. И винаги държа подръка медальона, дето ми го дадоха, като отказах пиячката. Ето на какво ни учеха там: като ти се прииска пиячка, лапни медальона. Ако ти се разтопи в устата, можеш да изпиеш едно.

Холи се усмихна — отново лъчезарната усмивка, която Ралф започваше да харесва.

Страничната врата на буса се плъзна встрани, отвътре със скърцане се спусна ръждясала рампа. Едра жена (побелялата ѝ коса приличаше на екстравагантна корона) в инвалидна количка внимателно я прекара по рампата. В скута ѝ стоеше малка зелена кислородна бутилка с пластмасова тръбичка, свързана с канюлата в носа ѝ.

— Клод! Какво си се разприказвал с хората на тая жега? Не се мотай, ако ще тръгваме, давай, че наближава пладне.

— Майка ми — промърмори Клод. — Мамо, това е детектив Андерсън, който ме разпита за онова нещо, дето ти го разказах. Другите не ги познавам.

Хауи, Алек и Юн се представиха на старицата. Холи последна се приближи до нея и каза:

— Приятно ми е, госпожо Болтън.

Лави се изкиска:

— Ще видим дали ще ти е приятно, като ме опознаеш.

— Отивам за колата под наем — обяви Голд. — Мисля, че е онази, паркирана до вратата. — Той посочи тъмносиньото комби.

— Ще карам пред вас — предложи Клод. — Няма как да ме изгубите от поглед, щото по шосето към Мерисвил я се мерне някоя кола, я не.

Лави Болтън се обърна към Холи:

— Защо не се качиш при нас, миличка? Тъкмо ще правиш компания на възрастната дама.

Ралф очакваше Холи да откаже, обаче тя веднага се съгласи:

— С удоволствие, госпожо. Изчакайте само минутка.

Извърна очи към Ралф, той разбра, че иска да му каже нещо, и я последва към самолета; Клод не забеляза нищо — наблюдаваше как майка му обърна инвалидната количка и я насочи нагоре по рампата. В първия момент Ралф не чу въпроса на Холи, защото гласът ѝ бе заглушен от рева на двигателя на излитащ малък самолет.