— Какво да им кажа? — повтори тя. — Положително ще ме питат защо сме дошли.
Ралф се позамисли, после отвърна:
— Защо не им кажеш истината?
— Няма да ми повярват!
Той се усмихна:
— Холи, бива те да убеждаваш невярващите.
3.
Като много бивши затворници (най-малкото като онези, които не искаха да рискуват отново да попаднат зад решетките), Клод Болтън шофираше с осем километра в час по-малко от разрешената скорост. След половин час зави на паркинга пред „Индиански мотел & закусвалня“. Слезе и почти извинително каза на Хауи, който седеше зад волана на наетата кола:
— Дано не възразявате, че спрях да хапнем нещо. На майка ми ѝ става кофти, ако не се храни редовно, а не ѝ остана време да направи сандвичи. Изюрках я, щото се страхувах да не ви изпуснем. — Понижи глас, сякаш споделяше някаква срамна тайна, и добави: — От кръвната захар е. Като се понижи, на нея ѝ прилошава.
— На всички ще ни дойде добре — усмихна се Хауи.
— Тая история, дето ни разказа госпожата…
— Да я обсъдим у вас, става ли? — намеси се Ралф.
Клод кимна:
— Май така е по-добре.
В закусвалнята миришеше (но не противно) на мазнина, боб и пържено месо. От джубокса Нийл Даймънд пееше на испански „Аз съм, казах“. Менюто със специалитетите (което не беше богато) бе окачено на стената зад барплота. Над вратата към кухнята висеше снимка на Доналд Тръмп, преработена от неизвестен творец. Русата коса на господин президента беше оцветена в черно и един кичур падаше на челото му, под носа му се мъдреха мустачки. Надписът отдолу гласеше: „Yanqui vete a casa!“ — „Янки, вървете си у дома!“ В първия момент Ралф се изненада — Тексас беше републикански щат, после си спомни, че тук, близо до границата, хората от бялата раса ставаха малцинство.
Настаниха се в дъното на помещението; Алек и Хауи — на маса за двама, другите — на съседната маса, която беше по-голяма. Ралф си поръча бургер, Холи — салата (която се оказа накъсани на едро повехнали листа от салата айсберг), Юн и Болтънови — голямо мексиканско меню, състоящо се от тако, бурито и емпанада. Сервитьорката донесе кана с подсладен чай, макар да не го бяха поръчали, и я тресна на масата.
Лави Болтън любопитно изучаваше Юн, очите ѝ блестяха като на птица.
— Сабло, викаш, ти е името, а? Бая особено ми се вижда.
— Така си е, малко хора са с тази фамилия.
— Отвъд границата ли си роден, или си тукашен?
— Аз съм американски гражданин, госпожо — отговори той и на две хапки изгълта такото. — Второ поколение.
— Браво, момче! Произведено в САЩ. Навремето познавах един Аугустин Сабло… тогаз още не бях омъжена и живеех в далечния Юг. Та тоя Аугустин разнасяше с камионетката си хляб в Ларедо и в Нуево Ларедо. Колчем минеше покрай нашата къща, със сестрите ми изтичвахме навънка и му викахме да ни донесе шоколадови еклери. Случайно да ти се пада роднина?
Смуглото лице на Юн едва забележимо потъмня (почти се беше изчервил), но погледът му към Ралф беше насмешлив.
— Да, госпожо, сигурно е бил моят папи.
— Виж ти, виж ти, светът е малък, а? — Лави се разсмя, закашля се, накрая се задави. Клод я тупна по гърба толкова силно, че канюлата се изплъзна от носа ѝ и падна в чинията пред нея. Щом си пое въздух, тя възкликна:
— Леле, синко, какво направи?! Буритото ми се омаза със сополи. — Напъха обратно иглата и добави: — Какво пък толкоз? Каквото си е мое, няма да ме отрови. — И продължи да се храни с апетит.
Ралф се разсмя, другите също прихнаха. Дори Хауи и Алек, макар че не бяха чули всичките ѝ реплики. „Смехът сближава — помисли си Ралф. — Радвам се, че Клод я доведе. Възрастната дама е страхотна скица.“
— Даааа, светът е малък — повтори Лави. Приведе се толкова силно, че могъщият ѝ бюст изтика напред чинията ѝ. Не откъсваше от Юн любопитните си птичи очи. — Знаеш ли я историята, дето току-що ни я разказа вашата приятелка? — Тя извърна очи към Холи, която намусено ровичкаше салата си.
— Да, госпожо.
— Как ти се струва, истина ли е?
— Не знам… — Той понижи глас. — Според мен — да.
Лави кимна и също понижи глас:
— Като малък гледал ли си Парада на мъртвите в Нуево?
— Si, señora.
Тя продължи, но вече шепнешком: