— Сещаш ли се за онзи? Farnicoco! Вампира. Виждал си го?
— Si — отговори Юн.
Ралф си помисли колко е странно, че макар Лави Болтън да е чистокръвна американка, Юн машинално беше преминал на испански.
— Не сънуваше ли кошмари после, младежо? — все така шепнешком попита тя.
Юн се поколеба, после промълви:
— Si Muchas pesadillas. Много кошмари.
Лави се облегна назад; изглежда, отговорите я бяха удовлетворили, но не и успокоили. Намигна на Юн и го поправи:
— Muchos.
Само че май не ѝ беше до шеги — изглеждаше изплашена.
4.
След като малкият керван отново потегли на път, Ралф попита Юн какъв е този парад.
— Провежда се по време на Страстната седмица. Официално е забранен от Църквата, но духовниците се правят на разсеяни.
— А Фарникоко? Същият ли е като Ел Куко, за когото ни разказа Холи?
— Много по-страшен е — мрачно промърмори Сабло. — По-страшен е дори от Човека с торбата, когото някои наричат Торбалан. Фарникоко е Човекът с качулката. Той е Смъртта.
5.
Наближаваше три часът, когато стигнаха до къщата на Болтън в Мерисвил, жегата се стовари върху тях като чук. Насядаха в малката дневна, където монтираният на прозореца бръмчащ климатик, който според Ралф отдавна беше навършил пенсионна възраст, се опитваше да разхлади помещението. Клод донесе от кухнята хладилна чанта с кутийки кока-кола:
— Ако някой иска бира, ще го разочаровам. Не купувам алкохолни напитки.
— Кока-колата ще ни дойде добре — каза Хауи. — Надали на някой от нас ще му се допие алкохол, докато не приключим с тази история. Доколкото е по възможностите ни. Разкажи ни за снощи — нали не възразяваш да си говорим на „ти“?
— Не, никак даже. — Болтън погледна майка си. Тя скръсти ръце и кимна. — Правичката да ви кажа, не беше нещо особено. Легнах си след късните новини по телевизора, както ми е обичай, и веднага ми стана едно…
— Шубелийско — намеси се Лави. — Откак дойде, не си на себе си. Не те свърта на едно място… — Тя обходи с поглед хората, насядали в мъничката дневна. — Не хапваш ни залък… говориш насън…
— Аз ли да разкажа, мамо, или ти ще говориш вместо мене?
Лави му направи знак да продължи и отпи от кока-колата си.
— Ами, тъй си е — призна Клод, — само че не ми се ще да се разчува в работата. Охранителите в „Само за джентълмени“ трябва да са корави типове, а не бъзливи женчовци. Обаче мен напоследък ме гони шубето. Само че не и като снощи. Снощи беше друго. Събудих се към два, щото ми се присъни нещо гадно, и станах да заключа вратите — нещо, дето не го правя, като съм тука. Иначе съм казал на майка ми да заключва, когато е сама — да изчака социалната асистентка да си тръгне в шест и веднага да врътне ключа.
— Помниш ли какво сънува? — намеси се Холи.
— Че под кревата ми лежи някой. Само това помня — отговори Клод и продължи, след като тя само кимна: — Преди да заключа външната врата, излязох на верандата да хвърля едно око наоколо и забелязах, че койотите са спрели да вият. Обикновено се дерат, та се късат, щом луната изгрее.
— Но ако наблизо има някой — обади се Алек, — престават да вият. Също както щурците се смълчават.
— Хм, като го спомена, ми идва наум, че и щурците не ги чух, а в градината на мама е пълно с тия свирчовци… Та огледах аз верандата и пак си легнах, обаче сън не ме ловеше. Сетих се, че не съм сложил райберите на прозорците, станах да свърша и тая работа, обаче майка ми се събуди, щото пустите райбери много скърцат. Попита ме какво правя, рекох ѝ да се опита пак да заспи. Легнах си и почти се унесох — по туй време вече наближаваше три, — но се сепнах — не бях сложил райбера на прозорчето в банята, онова над ваната. Счу ми се, че някой се прекачва през него, затуй рипнах от леглото и изтичах да проверя. Абе, знам, че ще ви се стори тъпо, ама…
Изгледа ги и забеляза, че никой не се усмихва, никой не го гледа недоверчиво.
— Добре де, добре. Щом сте били толкоз път дотука, може да не ви се струва тъпо. Тръгнах аз към банята, обаче се спънах в глупавата табуретка на майка ми и тоя път тя стана. Попита дали някой се мъчи да влезе в къщата; казах ѝ, че няма такова нещо, но все пак да си стои в стаята.
— Аз обаче не го послушах — самодоволно отбеляза Лави. — В живота си не съм се подчинявала на ни един мъж, освен на съпруга ми, а той отдавна е в гроба.
— В банята нямаше никой — продължи Клод, — никой не се опитваше да влезе през прозорчето, обаче чувствах — няма начин да ви опиша колко силно беше това чувство, — че онзи още е в къщата, спотаил се е някъде и дебне удобен момент.