— Не беше ли под леглото ти? — попита Ралф.
— Не. Първо там проверих. Абе, луда работа, обаче… — Той замълча за миг. — Не мигнах, докато не се развидели, чак тогаз съм заспал. Мама ме събуди и рече да ставам, иначе ще закъснеем да ви посрещнем на летището.
— Оставих го да спи до последния момент, затуй не направих сандвичи. Хляба го държиме върху хладилника, а ако се пресегна дотам, дишането ми спира.
— Сега поуспокои ли се, Клод? — попита Холи.
Той въздъхна, прокара длан по страната си и наболата му брада проскърца.
— Не, право да си кажа. Престанах да вярвам в Торбалан горе-долу по същото време, като спрях да вярвам в Дядо Коледа, но ми е едно такова тревожно и все ми се струва, че някой ме дебне — тъй се чувствах, когато се друсах с кока. Тоя тип преследва ли ме? Наистина ли го вярвате?
Той огледа всички подред. Само Холи му отговори:
— Да.
6.
Известно време мълчаха, всички се бяха умислили. После Лави се обърна към Холи:
— Ти го нарече Ел Куко, нали така?
— Да.
Старицата кимна и забарабани по кислородната бутилка с пръсти, изкривени от ревматизма:
— Като бях малка, мексиканските хлапета му викаха Кукуй, а пък тия, дето говореха английски — Куки, Чуки или само Чук. Даже имах книжка с картинки за този тип.
— Май и аз имах същата — каза Юн. — Баба ми я подари. За един великан с голямо червено ухо.
— Si, mi amigo. — Лави извади пакет цигари и запали една. Издуха дима, изкашля се и продължи: — В приказката се разказваше за три сестри. Най-малката готвела, чистела и вършела всякаква друга работа. По-големите били мързеливи и ѝ се подигравали. Веднъж дошъл Ел Кукуй. Вратата била заключена, обаче той изглеждал като татко им, затуй го пуснали. Ел Кукуй отвлякъл лошите сестри, за да им даде урок. Оставил само доброто момиче, което се претрепвало от работа за баща си, дето сам се грижел за трите си дъщери. Помниш ли я, млади господин Сабло?
— Разбира се. Трудно се забравят приказките, които си чувал като малък. В книгата Ел Кукуй беше положителен герой, обаче помня колко се изплаших, когато той завлече момичетата в планинската си пещера. И как те плачеха и го молеха да ги освободи.
— Да — кимна Лави. — Накрая ги пусна и те от лоши момичета станаха добри. Така се разказва в приказката. Само че истинският Кукуй не пуска децата, колкото и да плачат и да му се молят. Вие всички, дето сте тука, знаете това, нали? Виждали сте какво прави.
— Значи и ти вярваш в съществуването му, така ли? — попита Хауи.
Лави сви рамене:
— Както се казва, кой знае? Вярвала ли съм в Чупакабра — тъй старите индианци наричат чудовището, дето пие кръвта на козите? — Тя изсумтя. — Дръжки! Колкото в съществуването на Голямата стъпка. Не отричам обаче, че има странни неща. Например веднъж — беше на Разпети петък — видях в църквата „Светото причастие“ на Галвестън Стрийт как статуята на Дева Мария рони кървави сълзи. Не само аз, много хора я видяха. По-късно отец Хоаким рече, че не били сълзи, а ръжда, потекла изпод стрехите, ама ние знаехме, че не е вярно. И отецът знаеше — личеше си по изражението му. — Тя отново погледна Холи: — Одеве рече, че и ти си виждала разни шантави неща.
— Да. Затова вярвам в… онова. Може би не е точно Ел Куко, но мисля, че е съществото, на което се основават всички легенди.
— Дали този… това същество… е изпило кръвта и се е хранило с плътта на момчето и момиченцата, за които ми разказа?
— Възможно е — намеси се Алек Пели. — Ако се съди по намереното на местопрестъпленията, да, твърде е възможно.
— Сега се е превърнал в мене — промълви Болтън. — Това си мислите, нали? Стигало му е да вземе малко от кръвта ми. Изпил ли я е?
Никой не му отговори, само че Ралф все едно видя как съществото, изглеждащо като Тери Мейтланд, стиска ръката на Клод и го одрасква с нокътя на кутрето си. Картината беше съвсем ясна — доказателство доколко това безумие се е загнездило в съзнанието му.
— Той ли снощи се е навъртал около къщата ни? — попита Болтън.
— Може би не е бил тук в истинския смисъл на думата — промълви Холи, — и може би още не е приел облика ти. Може би преобразяването му не е завършило.
— Да предположим, че е… разузнавал — намеси се Юн.
„Да предположим, че се е опитвал да разбере повече за нас — каза си Ралф. — И ако е било така, значи е успял — Клод знаеше, че пристигаме.“
— И какво още да очакваме? — намръщи се Лави. — Тоя да очисти друго дете или дори две в Плейнвил или в Остин и да лепне убийството на моето момче, така ли?