— Едва ли — отвърна Холи. — Мисля, че още не е събрал достатъчно сили. След като е натопил Тери Мейтланд, са му били необходими няколко месеца, докато направи същото с Холмс. А и през това време е бил доста… деен, не е отпочинал.
— И още нещо — намеси се Юн. — От практическа гледна точка тук вече става твърде напечено за него. Ако е умен — а трябва да е умен, иначе нямаше да оцелее толкова дълго, — ще иска да се прехвърли другаде.
„Има право“ — помисли си Ралф. Представи си как Другия, описан от Холи и вече приел образа и мускулестото тяло на Клод Болтън, се качва на автобус или на влак на гарата в Остин и потегля към златния Запад. Може би към Лас Вегас. Или към Лос Анджелис, където „случайно“ ще одраска с нокът някакъв мъж (или дори жена), ще пролее малко кръв. Поредната брънка от веригата.
От телефона в джоба на Юн зазвуча песента на Селена „Изтанцувай тази кумбия“. Сабло сякаш се изненада.
Клод широко се усмихна:
— О, да. Мобилните имат покритие даже тук. Вече сме в двайсет и първи век, мой човек.
Юн извади телефона и погледна екранчето:
— Търсят ме от полицията в окръг Монтгомъри. Налага се да вдигна. Извинете ме.
Холи се сепна, дори сякаш се изплаши. Промърмори някакво извинение и го последва на верандата.
— Може да е относно…
Ралф поклати глава, без да знае защо. Не и на съзнателно ниво.
— Къде е този окръг Монтгомъри? — поинтересува се Клод.
— В Аризона — каза Ралф, изпреварвайки отговора на Хауи или на Алек. — Друг случай. Не е свързан с този.
— Мене ме интересува точно какво ще предприемеме за този — обади се Лави. — Имате ли представа как да хванете изрода? Моят син е всичко за мене, той ми е животът.
Холи се върна, приближи се до госпожа Болтън и ѝ зашепна нещо. Клод се наведе, за да подслушва, обаче Лави му махна, като че ли прогонваше пиле:
— Донеси от кухнята ония бисквити с шоколад, момчето ми. Стига да не са се разтопили в тая жега.
Той явно беше свикнал да се подчинява, защото безпрекословно изпълни нареждането. Холи продължи да шепне, Лави се ококори, после кимна. Клод донесе пакета с бисквитите в същия момент, в който Юн се върна в дневната, напъхвайки телефона обратно в джоба на ризата си.
— Беше за… — Не довърши, защото Холи, която беше с гръб към Клод, притисна пръст до устните си и завъртя глава. — Относно друг случай — добави той. — Арестували са някакъв човек, обаче не е, когото търсим.
Болтън остави на масата бисквитите (шоколадовата глазура наистина се беше разтекла в целофановия плик) и недоверчиво изгледа Сабло:
— Нещо ни мотаеш. Друго искаше да кажеш. Какво става?
„Уместен въпрос“ — помисли си Ралф и примижа, когато слънчевите лъчи се отразиха в металния сандък отзад в пикапа, който изтрополи по пътя отвън.
— Ето какво искам от тебе, момчето ми — обърна се Лави към сина си. — Сядаш в колата и отиваш да ни купиш пилешко за вечеря от „Раят на магистралата“ — бива си го това заведение. Ще нахраним нашите гости, пък чак тогава да вървят да спят в оня, „индианския“ мотел. Не е бог знае какво, но поне ще имат покрив над главата си.
— Ама до Типит са шейсет и четири километра! — запротестира Клод. — Порции за седем души ще струват майка си и баща си, да не говорим, че докато се върна, всичко ще е изстинало!
— Ще стопля пилешкото на печката и ще е като току-що изпечено — преспокойно възрази тя. — Хайде, тръгвай, не се мотай!
Клод сложи ръце на кръста си и я изгледа — хем ядосано, хем развеселено:
— Искаш да се отървеш от мене, а?
— Позна. — Тя угаси цигарата си в тенекиен пепелник, вече препълнен с фасове. — Защото, ако симпатичната госпожица Холи е права, оня знае всичко, дето и ти го знаеш. Може да няма значение, може вече да е късно, обаче от прекалени мерки глава не боли. Затуй бъди добро момче и ни купи вечеря.
Хауи си извади портфейла:
— Позволи ми аз да платя, Клод.
— Няма нужда — кисело промърмори Болтън. — И аз мога да се бръкна.
Голд се усмихна подкупващо, както умее всеки адвокат:
— Настоявам!
Клод взе парите и ги пъхна в портфейла, закачен с верижка на колана му. Огледа гостите, насилвайки се да изглежда разгневен, но не издържа и се засмя:
— Майка ми винаги получава, каквото си е наумила. Сигурно вече сте го разбрали.
7.
Страничният път, минаващ край къщата на Болтънови, стигаше до Магистрала 190, но преди това вдясно имаше отклонение — четирилентово, но неподдържано шосе. В началото му се издигаше билборд в същото окаяно състояние, изобразяващ щастливо семейство — мъж, жена и двете им деца, слизащи по спираловидно стълбище. И четиримата бяха вдигнали високо запалените газови фенери и гледаха в захлас сталактитите, надвиснали над тях. Под снимката пишеше: ПОСЕТЕТЕ МЕРИСВИЛ ХОЛ, ЕДНО ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЧУДЕСА НА ПРИРОДАТА. Всъщност това беше написано навремето, когато Клод беше тийнейджър с бълбукащи хормони, заточен в Мерисвил, а сега на табелата се четеше само: ПОСЕТЕТЕ МЕРИС и ЕМИТЕ ЧУДЕСА. Останалите букви бяха закрити от залепената върху тях широка бяла лента с надпис (също избелял) ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ.