Докато минаваше край шосето, което местните хлапета (подхилквайки се многозначително) наричаха Пътя към ада11, Клод Болтън усети как му се зави свят и му призля, но щом усили климатика, главата му се проясни. В интерес на истината, макар да протестираше, задето го пращат в ресторанта на майната си, всъщност с радост излезе от къщата. Усещането, че някой го наблюдава, вече не го измъчваше. Пусна радиото, превключи на станцията „Кънтри извън закона“, по която тъкмо вървеше парче на Уейлън Дженингс12 (най-якият!), и запя с него.
Май идеята да вземе пилешко от „Раят на магистралата“ не беше толкова кофти. Щеше да си поръча и порция пържени лучени кръгчета и да си ги хапне по обратния път, докато са още горещи и мазни.
8.
Джак Хоскинс остана в мотелската стая, докато през пролуката в щорите не видя как на шосето излезе бус с регистрационни номера с обозначението за инвалид. Сигурно беше возилото на дъртата кранта. Последва го синьо комби, с което несъмнено пътуваха тъпаците от Флинт Сити, дето си пъхаха носа в чуждите работи. Изчака колите да се скрият от погледа му, отиде в закусвалнята, нахрани се, после огледа стоките, наредени до касата. Нямаше нито крем с алое, нито слънцезащитен лосион, затова купи две бутилки вода и две прекалено скъпи квадратни кърпи. Нямаше да го предпазят кой знае колко от жаркото тексаско слънце, но без тях щеше да е още по-зле. Качи се в пикапа и потегли на югозапад, следвайки посоката, в който се бяха отправили натрапниците, докато стигна до билборда и зави по шосето към пещерата Мерисвил Хол.
Около седем километра по-нататък стигна до будка по средата на пътя, носеща следите на времето. Предположи, че тук са се продавали билети, когато пещерата е била отворена за посетители. Стените на будката, някога боядисани в яркочервено, сега бяха бледорозови като кръв, разтворена във вода. Отпред беше закована табела с надпис: ОБЕКТЪТ Е ЗАТВОРЕН, ЗАВИЙ ОБРАТНО! Шосето зад будката беше преградено с верига. Джак я заобиколи и пикапът заподскача встрани от шосето, прегазваше трънаци, заобикаляше пелиновите храсти и с един последен подскок се върна на платното… ако това отвъд веригата можеше да се нарече така. Пътят беше целият в дупки, скрити сред избуялите около тях плевели, и в изровени участъци, които никога не са били асфалтирани. Пикапът — с високо шаси и с двойно предаване — с лекота преодоляваше изровените участъци, изпод големите му гуми хвърчаха пръст и ситни камъчета.
След десет минути, през които измина едва три километра, Джак стигна до голям празен паркинг; жълтите линии, очертаващи местата, бяха избледнели и едва се виждаха, асфалтът беше напукан и тук-там — надигнат. В подножието на стръмен, обрасъл с храсталаци хълм се намираше отдавна затвореното магазинче за подаръци; табелата беше паднала и обърната наопаки, но Джак Хоскинс прочете надписа: СУВЕНИРИ И АВТЕНТИЧНИ ОБРАЗЦИ НА ИНДИАНСКИТЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ. Широка циментова алея (също в плачевно състояние) водеше до проход в хълма. По-точно — навремето там е имало проход, сега закован с дъски, върху които имаше табели с надписи: НЕ ПРЕМИНАВАЙ, ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЧАСТЕН ИМОТ и ОБЛАСТНИЯТ ШЕРИФ ПАТРУЛИРА В ТОЗИ РАЙОН.
„Патрулира — друг път! — каза си Джак. — Може би наминава на всеки 29 февруари.“
От паркинга започваше още едно изровено шосе, минаваше край магазина за подаръци, изкачваше се по хълма и се спускаше от другата му страна — отначало Джак видя няколко мизерни туристически бунгала, чиито врати и прозорци също бяха заковани с дъски, после — сграда, напомняща склад и вероятно предназначена за служебните автомобили и за оборудването. И тя беше окичена с предупредителни табели ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, имаше и една жизнерадостна: ПАЗИ СЕ ОТ ГЪРМЯЩИ ЗМИИ!
Хоскинс паркира пикапа под оскъдната ѝ сянка. Преди да слезе, омота около главата си едната кърпа (заприличвайки на човека, когото Ралф беше видял пред съда в деня на убийството на Тери Мейтланд). Другата завърза на шията си, та болното място отзад да не изгори още повече от слънцето. Отключи металния сейф и благоговейно извади калъфа, в който беше неговата гордост — пушка помпа „Уинчестър .300“ като онази, с която Крис Кайл13 очистваше ония с чалмите (Джак беше гледал осем пъти „Американски снайперист“). Благодарение на оптическия мерник „Leupold VX-1“ можеше да улучи цел на хиляда и осемстотин метра. Разбира се, при четири от шест опита, и то ако му вървеше и ако нямаше вятър, но сега нямаше да стреля на такова разстояние, когато му дойдеше времето. Ако изобщо настъпеше.
11
Системата от пещери се нарича
12
Уейлън Дженингс е сред най-прочутите кънтрипевци в САЩ. До края на живота си (умира на 64 години) се терзае от мисълта, че невинната му шега е причинила смъртта на Ричи Валенс, Бъди Холи и Биг Бопър, с които изнася концерти. На 3 февруари 1959 г. им предстои пътуване: едните — с автобус, другите — с малък самолет. Жребият определя Дженингс да е в автобуса с още двама музиканти. На раздяла Бопър усмихнато подхвърля: „Дано замръзнете в автобуса!“, а Дженингс отвръща: „Дано самолетът ви се разбие!“. За съжаление това се случва. Ричи Валенс, Биг Бопър и Бъди Холи загиват заедно с пилота. — Б.пр.
13
Кристофър Кайл (1974-2013) — американски „тюлен“, служил 4 години в Ирак и многократно награждаван за героизма си. През 2012-а публикува автобиографичната си книга „Американски снайперист“, послужила за сценарий на едноименния филм, режисиран от Клинт Истууд. Година по-късно е убит на стрелбище в Тексас от бившия командос Еди Рут, страдащ от посттравматичен стрес. — Б.пр.