Сред плевелите бяха захвърлени градински сечива и той взе ръждясала вила, за да се предпази, ако се натъкне на гърмяща змия. Заобиколи сградата и тръгна нагоре по пътеката към входа на пещерата, намиращ се от другата страна на хълма, и всъщност представляваща ерозирала почти отвесна скала. Край пътеката се въргаляха кутийки от бира, няколко големи камъка бяха „маркирани“ с глупави надписи от рода на СПАНКИ 11 и ТАТЕНЦЕТО БЕШЕ ТУК. По средата на пътя пътеката се разклоняваше и втората очевидно водеше обратно до вече несъществуващия магазин за сувенири и до паркинга. В началото ѝ беше забита надупчена от куршуми дървена табела с нарисуван индианец с характерната корона от пера. Отдолу имаше стрелка и много избледнял надпис, който едва се четеше: КЪМ НАЙ-ИНТЕРЕСНИТЕ ПИКТОГРАМИ. Някакъв шегобиец беше нарисувал с флумастер балонче като в комиксите, излизащо от устата на вожда. Вътре беше написано: КАРОЛИН АЛЪН МИ ИЗДУХА ИНДИАНСКИЯ ЧЛЕН.
Тази пътека беше по-широка, само че Джак не беше дошъл да се любува на изкуството на древните обитатели на Америка, затова продължи нагоре. Стръмнината не беше опасна, но през последните години детектив Хоскинс „тренираше“ само по баровете. Преди да измине три четвърти от пътя, вече едва дишаше, кърпата и ризата му бяха мокри от пот, пред очите му причерняваше. Остави на земята вилата и калъфа с пушката, наведе се и подпря длани на коленете си, докато мъглата пред очите му се разсея и сърцето му почти възвърна нормалния си ритъм. Беше тук, за да избегне ужасната смърт от рака на кожата, който беше погубил майка му. Щеше да е горчива ирония на съдбата, ако вместо това пукнеше от инфаркт.
Понечи да се изправи, но се спря и присви очи. Под скален перваз, почти скрити в сянката му и защитени от природните стихии, имаше още рисунки, но ако бяха сътворени от хлапета, то тези хлапета бяха мъртви вече стотици години. На една се виждаха човечета-клечки с копия-клечки, заобиколили животно — може би антилопа, но със сигурност рогато. На друга човечета-клечки стояха пред нещо като вигвам. На трета (толкова избледняла, че изображението едва си личеше) човече-клечка стоеше над проснато на земята себеподобно и победоносно бе вдигнало копието си.
„Пиктограми — каза си Джак, — и то не най-интересните, както твърди вождът от табелата. Хлапетата от детска градина биха ги нарисували по-добре, само че тези грозотии ще са си тук дълго след като мен вече няма да ме има. Особено ако ракът ме ликвидира.“
Вбеси се само като си го помисли. Грабна голям, остър камък и чука с него по скалата, докато заличи пиктограмите.
„Така ви се пада, умрели гадове! Така ви се пада! Вече ви няма и аз съм победителят.“
Хрумна му, че може би полудява… или вече съвсем се е смахнал. Прогони тази мисъл и продължи изкачването. Най-после се озова на върха и установи, че оттук се виждат паркингът, магазинът за сувенири и препреченият със заковани дъски вход към Мерисвил Хол. Посетителят с татуировките не беше сигурен дали натрапниците ще дойдат тук, но ако това се случеше, Джак имаше задачата да ги очисти. Нямаше да му е трудно с тази страхотна пушка. Ако пък онези потеглеха обратно към Флинт Сити след разговора с човека, заради когото бяха дошли, Джак Хоскинс си беше свършил работата. Посетителят го беше уверил, че и в двата случая ракът ще изчезне и няма да го притеснява повече.
„Дали не ме лъже? Дали може само да ме зарази, но не и да ме излекува? Ами ако изобщо го няма? Ако не съществува и съм си го въобразил? Полудявам ли?“
Прогони и тези мисли. Отвори калъфа, извади пушката и монтира мерника. Паркингът и входът на пещерата сякаш бяха точно пред него. Ако натрапниците се появяха, щеше да ги вижда големи, колкото билетната каса, която беше заобиколил.
Седна под сянката на скалния перваз (първо се убеди, че няма змии, скорпиони или други гадинки) и глътна няколко бели хапченца, отпивайки вода от бутилката. После смръкна от коката, която му беше продал Коуди (първокласната колумбийска дрога не беше безплатна). Така. Оттук нататък всичко беше ясно — да чака в засада, както беше правил десетки пъти като служител на закона. Настани се по-удобно и сложи пушката в скута си; от време на време главата му клюмваше, но той нито веднъж не заспа и непрекъснато беше нащрек. Не помръдна, докато слънцето не взе да клони към залез. Чак тогава се изправи и се намръщи — целият се беше схванал.