— Няма да дойдат — промърмори. — Поне не днес.
„Така е — каза човекът с татуировките (или Джак си въобрази, че чу гласа му). — Обаче ти пак ще си тук утре, нали?“
Разбира се. Цяла седмица, ако се наложи. Дори цял месец.
Заслиза обратно, като много внимаваше; само това му липсваше на тази жега — да си изкълчи глезена. Заключи пушката в сейфа, отпи няколко глътки вода от бутилката, която беше оставил в кабината на пикапа (вече беше почти гореща), и потегли обратно към магистралата, откъдето зави към Типит — там щеше да си купи най-необходимото, преди всичко слънцезащитен лосион. И водка. Не биваше да се напива, иначе нямаше да изпълни задачата; само колкото да се осмели да легне на изтърбушения креват, без да мисли как му бяха пъхнали обувката в ръката. Да му се не види, защо му трябваше да влиза в шибания обор в Канинг?
Размина се с колата на Болтън, движеща се в противоположната посока. Нито той, нито Клод забелязаха с кого се разминават.
9.
— А сега изплюй камъчето, млади Сабло — каза Лави Болтън, след като Клод потегли да изпълни поръчката ѝ. — Какво става? Какво скри от моето момче?
Юн не ѝ отговори веднага; първо се обърна към другите:
— Шерифът на окръг Монтгомъри изпратил двама от неговите хора да огледат местата, фотографирани от Холи. Във фабриката с пречупения кръст намерили купчина окървавени дрехи. Сред тях имало туника на санитар с пришит етикет „Собственост на КХ“.
— Клиника „Хейсман“ — промърмори Хауи. — Искате ли да се обзаложим какъв ще е резултатът от лабораторния анализ? Аз твърдя, че кръвта по дрехите е на едното или на двете момичета на семейство Хауард.
— А пръстовите отпечатъци ще са на Хийт Холмс — добави Алек. — Възможно е да са неясни, ако онзи е започнал преобразяването.
— Не се знае — намеси се Холи. — Не ни е известно колко време е необходимо за промяната, нито дали процесът винаги е един и същ.
— Тамошният шериф настоява да ни зададе куп въпроси — обясни Юн. — Помолих го да изчака. Като се има предвид с какво сме се сблъскали, искрено се надявам той да не ни се меси.
— Абе, хора, престанете да си говорите помежду си и кажете какво става — примоли се Лави. — Тревожа се за сина си. Невинен е като онези двамата, а те са мъртви.
— Разбирам те — каза ѝ Ралф. — Почакай само още минута. Холи, докато с Болтънови пътувахте насам от летището, ти разказа ли им за гробището? Не си, нали?
— Не. Спазих указанията ти да засегна само най-важното.
— Момент, момент! Задръжте така! — възкликна Лави. — Преди много години, още когато живеех с нашите в Ларедо, гледах от онези филми за жени бойци…
— „Мексиканските жени бойци се срещат с Чудовището“ — прекъсна я Хауи. — И ние го гледахме — госпожица Гибни… Холи го беше донесла на диск. Никога няма да спечели „Оскар“, но въпреки това е интересен.
— Беше с Росита Муньос — продължи Лави, все едно не го беше чула. — Cholita luchadora. С моите приятелки искахме да сме като нея. Даже на един Хелоуин се облякох като Росита — мама ми уши Костюма. Правичката да ви кажа, тоя филм беше бая страшен. Имаше някакъв професор… или учен… не помня точно, но Ел Куко му открадна лицето; накрая жените бойци откриха чудовището, което се криеше в крипта в местното гробище. Нали така беше, Холи?
— Да, защото така се разказва в легендата, поне в испанския ѝ вариант. Като всички вампири и Ел Куко спи при мъртвите.
— Ако това „нещо“ наистина съществува — промълви Алек, — то наистина е вампир или е подобно на вампир. Пие кръв, за да изгради следващата брънка от веригата. Да се възпроизведе.
Ралф отново си помисли: „Абе, хора, чувате ли се какво говорите?“ Много харесваше Холи Гибни, същевременно съжаляваше, че са се запознали. Заради нея в главата му бушуваше война, а той жадуваше за примирие.
Холи се обърна към Лави:
— Изоставената фабрика, в която полицаите от Охайо са намерили окървавените дрехи, е близо до гробище. Същото, в което са погребани Хийт Холмс и родителите му. Други дрехи са открити в обор, намиращ се недалеч от много старо гробище, където лежат някои предци на Тери Мейтланд. Следва логичният въпрос: наблизо има ли гробище?