Старицата се замисли, после отговори:
— Има в Плейнвил, но не и тука. Че ние даже черква си нямаме. Навремето имахме — „Света Дева Опрощаваща“, — ама изгоря преди двайсет години.
— Да му се не види! — промърмори Хауи.
— А семеен гроб? — не се отказваше Холи. — Чувала съм, че понякога хората погребват близките си на някое място в имота си.
— Ами, не знам какво правят другите хора, обаче ние тука нямаме. Нашите са погребани в Ларедо, също и техните майки и бащи. А тези преди тях лежат в гробове в Индиана, където моите хора се преселили след Гражданската война.
— Ами съпругът ти? — попита Хауи.
— Джордж ли? Всичките му роднини са от Остин, там го и заровихме, при техните. Чат-пат вземах автобуса и ходех да го навестявам — обикновено на рождения му ден, та да му занеса цветя, — ама откак я хванах тази пуста болест, не съм стъпила там.
— Е, ударихме на камък — промърмори Юн.
Лави сякаш не го чу и продължи да разказва:
— Ако щете, вярвайте, обаче като бях млада и здрава, пеех като славей. И свирех на китара. След гимназията дойдох да живея в Остин заради музиката. На тоя град му викат „Нашвил на Юга“. Хванах се на работа във фабриката за хартия на Бразос Стрийт и лепях пликове, докато чаках да ми излезе късметът и да ме вземат за певица я във „Въртележката“, я в „Счупената спица“ или в друго заведение. И късметът ми излезе, ама за друго — ожених се за отговорника за смяната. За моят Джордж. И не съжалявах, докато той не се пенсионира…
— Боя се, че се отклоняваме от темата — промърмори Хауи.
— Остави я да говори — настоя Ралф. Имаше предчувствието, че ще се случи нещо важно. Още беше далеч, но наближаваше. — Продължавай, госпожо Болтън.
Старицата недоверчиво изгледа Голд, но щом Холи ѝ кимна и се усмихна, тя също се усмихна, запали цигара и отново заразказва:
— След като Джордж изкара трийсет години служба и взе пенсия, ни накара да се преместим тука, на края на света. Клод беше само на дванайсет — родих го късно, след като вече мислехме, че Бог няма да ни даде деца. Моето момче така и не можа да свикне с Мерисвил, липсваха му забавленията в големия град и безполезните му приятели — правичката да ви кажа, открай време си пати, задето все дружи с непрокопсаници, — а и на мене отначало не ми хареса тука, макар че след време спокойствието и тишината почнаха да ми идват добре. От мен да го знаете — когато човек остарее, иска спокойствие и нищо друго. Може да не ви се вярва, обаче ще дойде време, когато ще го разберете. И като стана дума, тая ваша идея за семеен гроб тука, зад къщата, хич не е лоша, ама Клод сигурно ще ме закара в Остин, та да легна до мъжа си, както в живота. Не е далеч туй време, знам.
Закашля се, с отвращение погледна цигарата и я забучи в препълнения пепелник, където фасът напук продължи да тлее.
— Да ви кажа ли защо дойдохме в Мерисвил? На Джордж му щукна да отглежда алпаки. След като измряха скоропостижно, ги замени с кучета от породата голдън дудъл. Да ви светна, ако не знаете — те са кръстоска между голдън ретривъри и пудели. Как мислите, дали природата ще приеме такава мешавица? Ще приеме, ама друг път. Роджър, братът на Джордж, му пусна тая муха. Бог ми е свидетел, че на тоя свят нивгаш не е имало по-голям глупак от Роджър Болтън, обаче мъжът ми реши, че скоро ще се въргалят в пари. Роджър се пресели тука със семейството си и с моя баламурник станаха съдружници. Скоро и кутретата умряха. Тоя тъпанар Роджър беше вложил всичките си спестявания в идиотското начинание и остана без пукнат цент. Взе да си търси работа и… — Изглежда, си спомни нещо, намръщи се и млъкна.
— Какво стана с Роджър? — подкани я Ралф.
— Да му се не види! — възкликна Лави Болтън. — Дърта съм, обаче още не ми е изпила чавка акъла. Трябваше да се сетя, щото туй направо щеше да ми избоде очите.
Той се приведе към нея и хвана ръката ѝ — тактика, която често прилагаше, докато разпитваше свидетели, за да спечели доверието им:
— За какво говориш, Лави?
— Роджър Болтън и двамата му синове, братовчедите на Клод, са погребани на около шест километра оттук заедно с още четирима мъже… може да бяха и петима. Както и децата, разбира се, ония близнаци. — Тя поклати глава и въздъхна. — Толкоз се косих, когато Клод го затвориха за шест месеца в „Гейтсвил“ заради някаква дребна кражба. Умирах си от срам. Тъкмо тогаз той взе да се друса… После разбрах, че Бог го е пощадил. Щото ако беше тука, щеше да отиде с тях. Баща му не можеше заради болното си сърце, ама Клоди… да, той щеше да отиде с тях.