Друг полицай говореше в микрофона на рамото си… а иззад къщата, с уоки-токи в едната ръка, се зададе върхът на този злокобен вечерен сюрреализъм — бременна жена с чудовищно голям корем, изпъващ шарената ѝ рокля без ръкави. Тя прекоси моравата с онази особена патешка походка — почти клатушкане, — която сякаш е характерна за всички бременни в края на деветия месец. Не се усмихна, когато наближи Марси. На шията ѝ висеше ламинирана служебна карта. Забодена на роклята върху колосалната ѝ гръд и също тъй нелепа като кучешка бисквита върху поднос за причастие, се мъдреше значка на полицията на Флинт Сити.
— Госпожо Мейтланд? Аз съм детектив Бетси Ригинс.
Тя подаде ръка. Марси не я стисна. И макар че Хауи вече ѝ беше казал, попита:
— Какво искате?
Ригинс погледна през рамото ѝ към един от щатските полицаи. Очевидно беше някакво началство, защото имаше нашивки на ръкава на ризата. Държеше лист хартия.
— Госпожо Мейтланд, аз съм лейтенант Юн Сабло. Имаме заповед да претърсим това жилище и да изземем всички предмети, принадлежащи на вашия съпруг Терънс Джон Мейтланд.
Тя грабна листа. Най-отгоре бе отпечатано с готически шрифт: ЗАПОВЕД ЗА ОБИСК. Следваха куп юридически дрънканици, най-отдолу имаше подпис, който тя отначало прочете погрешно като съдия Кратър2. „Не беше ли изчезнал много отдавна?“ — помисли си, примигна, за да прогони влагата от очите си — може би пот, може би сълзи, — и видя, че името е Картър, а не Кратър. Заповедта беше с днешна дата и явно бе подписана преди по-малко от шест часа.
Върна листа и се намръщи:
— Тук не е изброено нищо. Означава ли, че можете да вземете дори бельото му?
Бетси Ригинс, която знаеше, че непременно ще вземат всичко, което намерят в коша за мръсни дрехи, отговори:
— Това е по наша преценка, госпожо Мейтланд.
— По ваша преценка? По ваша преценка? Да не сме в нацистка Германия?
— Разследваме най-отвратителното убийство, което се е случило в този щат през двайсетте ми години в полицията, и ще вземем, каквото е необходимо. Любезно ви изчакахме да се приберете…
— Майната ѝ на вашата любезност! Какво щяхте да направите, ако бях закъсняла? Да разбиете вратата ли?
Ригинс изглеждаше ужасно притеснена — не заради въпроса, помисли си Марси, а заради човечето в корема ѝ — този пътник, който я съпровождаше в горещата юлска нощ. Трябваше да си седи у дома до климатика с високо вдигнати крака, а вместо това беше на работа. Марси не изпита никаква жалост към нея. Главата ѝ се пръскаше от болка, пикочният ѝ мехур пулсираше, в очите ѝ напираха сълзи.
— Да, щяхме да го направим в краен случай — намеси се полицаят с нашивките, — но знайте, че е наше законно право според заповедта, която току-що ви показах.
— Да влезем в къщата, госпожо Мейтланд — въздъхна Ригинс. — Колкото по-скоро започнем, по-бързо ще се отървете от нас.
— Ехей — обади се друг полицай. — Ето ги лешоядите.
Марси се извърна. По улицата се приближаваше бусът на телевизионен канал, сателитната антена на покрива му още не беше вдигната. Следваше го джип с големи бели букви KYO на предния капак. Плътно зад него, почти броня до броня, се движеше кола на друга телевизия.
— Да влезем — повтори Ригинс почти умоляващо. — Не бива да сте отвън, когато пристигнат.
Марси кимна и си помисли, че това може би ще е първата от поредица капитулации и загуби. Загуба на личното ѝ пространство. На достойнството ѝ. На усещането, че децата ѝ са в безопасност. А съпругът ѝ? Щеше ли да е принудена да се откаже от Тери? Не! Деянието, което му приписваха, беше абсурдно. Все едно да го обвинят, че е отвлякъл бебето на семейство Линдберг.
— Добре. Но няма да разговарям с вас, тъй че дори не се опитвайте. И няма да ви дам мобилния си телефон. Така ме посъветва адвокатът.
— Съгласна. — Ригинс я хвана за ръката, макар че би трябвало Марси да я подкрепя, за да е сигурна, че госпожа полицайката няма да се спъне и да падне върху грамадния си корем.
Шевролетът на Кей Уай Оу спря по средата на улицата и една от репортерките им — русата хубавица — изскочи отвътре толкова бързо, че за радост на полицаите полата ѝ се вдигна почти до кръста.
— Госпожо Мейтланд! Госпожо Мейтланд, само няколко въпроса!
Марси не помнеше да е вземала чантата си, когато слезе от колата, но тя се оказа на рамото ѝ. Без затруднение измъкна ключа за къщата от страничния джоб, само дето, когато се опита да го пъхне в ключалката, не успя, защото ръката ѝ трепереше. Ригинс не взе ключа, само стисна ръката на Марси, за да ѝ помогне да отключи.
2
Джоузеф Крейтър — съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк, изчезнал през 1930 година. Случаят си остава една от големите американски криминални загадки. — Б.пр.