— Къде? — Алек се приведе и се втренчи в нея.
— В Мерисвил Хол. Там умряха всичките и там ще си останат.
10.
Добави, че било като в „Том Сойер“, когато Том и Беки се изгубват в пещерата, но накрая се спасяват, обаче близнаците Джеймисън не извадили този късмет. Нито онези, които се опитали да им помогнат. Пещерата погълнала всички.
— Там ли е работел твоят девер, след като бизнесът с кучетата се е провалил? — попита Ралф.
Лави кимна:
— Беше изследвал пещерата — не където водеха туристите, а откъм страната на Ахига, — затуй като кандидатства, тутакси го взеха за екс… екскурзовод — ама че трудна дума… Заедно с другите като него слизаха под земята с групи туристи от по дванайсетина души. Тая е най-голямата пещера в цял Тексас, обаче хората се интересуваха предимно от главната зала. Имаше защо, право да ви кажа — беше същинска катедрала. Викаха ѝ „Залата на звуците“ заради онуй… как му казваха… акустиката. Единият екскурзовод слизаше на дъното — на около сто и петдесет метра по-долу — и шепнешком казваше Клетвата за вярност, а хората горе чуваха всяка думичка. Ехото сякаш отекваше безспирно. Освен това стените бяха покрити с индиански рисунки. Забравих как им викат…
— Пиктограми — подсказа Юн.
— Точно. При влизането в пещерата раздаваха на туристите газови лампи „Колман“, та да разгледат картинките и сталактитите, висящи от тавана. До дъното водеше желязна спираловидна стълба — май стъпалата бяха към четиристотин, нещо такова. Няма да ми е чудно, ако още си е там, макар че и пари да ми дават, вече не бих стъпила на нея. Желязото сигурно е ръждясало от влагата. Само веднъж се престраших да я използвам на слизане, но ми се зави свят, а даже не гледах нагоре към сталактитите, както другите хора. Ако щете, вярвайте, после се качих с асансьора. Едно е да слизаш, ама трябва да си много тъп, че да се катериш по четиристотин стъпала, като може да вземеш асансьора.
Дъното беше дълго около триста метра по диагонал. Монтирани бяха цветни лампи, та да се виждат ивиците от минерали в скалите, имаше и снекбар. За туристите бяха отворени шест-седем коридора, всичките имаха имена. Забравила съм ги, сещам се само за „Галерия Навахо“, където имаше още пиктограми, също за „Дяволската пързалка“ и „Змийски корем“, щото там трябваше да се движиш приведен и даже сегиз-тогиз да пълзиш по корем като змия. Представяте ли си?
— Да. Ужас! — възкликна Холи.
— Тия бяха главните. От тях се разклоняваха още много, но бяха затворени, понеже Мерисвил Хол е система от пещери, дузини пещери, една подир друга, все по-надолу и по-надолу. В някои никога не е стъпвал човешки крак.
— Лесно е да се загубиш — отбеляза Алек.
— Точно така. Та… ето какво се случи. Два-три коридора, започващи от „Змийски корем“, не бяха преградени нито с дъски, нито с метални решетки — явно на някого му било щукнало, че са прекалено тесни, за да мине човек през тях.
— Само че не са били прекалено тесни за близнаците — предположи Ралф.
— Точно така, улучи в десетката, детектив. Карл и Калвин Джеймисън — дребосъци, дето са си търсели белята и са си я намерили. Били с групата, която влязла в „Змийски корем“, вървели най-отзад подир техните, но на излизане вече ги нямало. Родителите… надали трябва да разправям как го приели. Моят девер не бил водач на тази група, ама се включил в търсенето на близнетата. Даже може да е водил издирвачите, макар че никога няма да научиме дали е било така.
— И синовете му ли са били в същата група? — попита Хауи. — Братовчедите на Клод.
— Да, сър. И те работеха на половин ден в пещерата и щом чули какво е станало, тутакси изтърчали там. Събрали се и много хора, щото новината се разчула мълниеносно. Отначало си мислели, че е фасулска работа. Чували виковете на момченцата и знаели точно в кой коридор са се вмъкнали, понеже когато единият водач го осветил с фенерчето си, видял малкия пластмасов вожд Ахига, който бащата бил купил от сувенирния магазин. Сигурно фигурката била изпадна от джоба на малкия, докато е пълзял. Да, чували виковете на децата, но нито един възрастен човек не можел да се промуши през прохода, даже играчката не могли да достигнат. Извикали им да се върнат, като се ориентират по гласовете на хората отвън, а пък ако не могат да се обърнат, да пълзят заднешком. Започнали да им святкат с фенерчетата и отначало им се сторило, че хлапетата се приближават, после обаче гласовете им взели да заглъхват, докато накрая вече не се чували. Мен ако питате, хлапетата никога не са били близо до изхода.
— Акустиката… тя е подвела спасителния екип.