— Si, senor. Тогаз Роджър предложил да заобиколят и да влязат откъм страната на Ахига — познавал я добре от проучванията си и разбирал от спе… спелелогия… спелеология, да. Щом се озовали там, пак чули съвсем ясно как момчетата викат и плачат, затуй взели от склада въже и газови лампи и се върнали да извадят децата. Изглеждало фасулска работа, само че и те загинали.
— Знаеш ли какво се е случило? — попита Юн. — Знае ли някой?
— Ами, както ви казах, това долу е лабиринт. Оставили един човек да размотава въжето и ако трябва, да завърже за него още едно. Тоя човек се казваше Ев Бринкли. Напусна града веднага след трагедията и замина за Остин. Беше съсипан… но поне беше жив и можеше да се радва на слънцето. Другите… — Лави въздъхна. — Те никога повече няма да видят слънцето.
Ралф си представи ужаса на децата, заклещени под земята, на родителите им, на спасителите… и по израженията на другите разбра, че и те си мислят същото.
— Въжето се размотавало и тъкмо когато оставали около три метра, нещо гръмнало, все едно хлапе взривило бомбичка в тоалетна чиния със спуснат капак. Ето какво се е случило според мене: някой глупак е стрелял с пистолет, за да насочи децата към спасителите, и е станало срутване. Залагам хилядарка, че не е бил Роджър. Старият Родж вършеше какви ли не глупости, особено оная с кучетата, обаче не би стрелял в пещера, щото не се знае къде ще рикошира куршумът.
— Или къде заради силния звук ще се срути сводът — промърмори Алек. — Все едно, като стреляш с пушка, да предизвикаш падането на лавина.
— И те били смазани от падналия свод — тихо каза Ралф.
Лави въздъхна и оправи канюлата, която се беше изместила:
— Не. Сигурно тая щеше да е по-лека смърт. Ако не друго, поне по-бърза. Само че хората в голямата пещера — „Залата на звуците“ — ги чували как викат за помощ също като близнаците. Отвън вече се били събрали шейсет-седемдесет души — мъже и жени, — готови да направят, каквото могат. Моят Джордж настояваше да иде, щото братът и племенниците му бяха сред затрупаните, затуй накрая кандисах, обаче настоях да ида с него, за да не направи някоя глупост, като да се опита да се включи в спасяването. Това щеше да го довърши.
— По време на злополуката Клод е бил в изправителния дом, така ли? — попита Ралф.
— Май му викаха професионално училище „Гейтсвил“, само че си беше точно изправителен дом.
Холи беше извадила от чантата си бележник и усърдно си записваше всичко.
— Докато с Джордж стигнем до Мерисвил Хол, вече се беше стъмнило. Паркингът отпред е голям, ама беше претъпкан. Бяха монтирали прожектори и човек, като гледаше колите, пикапите и камионите, щеше да си рече, че се снима холивудски филм. Спасителите влязоха през входа на Ахига, носеха мощни електрически фенерчета, каски и дебело подплатени елеци досущ като бронежилетки. Проследиха въжето, за да стигнат до мястото, на което беше паднал сводът; вървяха дълго, през повечето време газейки в застояла вода. През цялата нощ и почти до обед на другия ден разчистваха отломките, за да си проправят път. По туй време хората в голямата пещера вече не чували писъците на затрупаните.
— Доколкото разбирам, твоят девер и хората му не са чакали от другата страна, за да бъдат спасени — отбеляза Юн.
— Точно така. Нямало ги. Роджър или някой друг сигурно си е мислел, че знае как да стигнат до голямата пещера; може и да са се изплашили, че друг участък ще се срути. Тайната завинаги ще остане погребана. Отначало отбелязвали пътя си — драскали по стените и хвърляли след себе си монети и парченца хартия. Някой даже оставил картата си за боулинг от залата в Типит. Още един страйк и е щял да има право на безплатна игра. Това го писаха във вестника.
— Също както Хензел и Гретел са оставяли след себе си трохички — замислено промърмори Алек.
— После изведнъж следите спрели — продължи Лави. — Точно по средата на галерията. Никакви маркировки по стените, никакви монети, никакви хартиени топчета.
„Като следите от стъпки, за които ми разказа Бил Самюълс“ — помисли си Ралф.
— Хората от втория екип продължили напред — тихичко викали приятелите си, осветявали галерията с фенерчетата си, но никой не им отговорил. Оня репортер от остинския вестник по-късно разпитал момчетата от тоз екип и всички разправяли едно и също: нямало начин да изберат по коя пътека да тръгнат, пътеките били прекалено много, всички се спускали надолу — някои водели до задънени коридори и до комини, тъмни като кладенци. Не трябвало да викат силно, за да не стане друго срутване, обаче един все пак изкрещял и пак паднало парче от свода. Тогава решили да се махнат час по-скоро.