16.
Макар че сега беше много по-силна и уравновесена личност, отколкото в деня, когато имаше щастието да се запознае с Бил Ходжис, Холи нямаше навика да поучава хората да си променят поведението, нито да твърди, че допускат голяма грешка. По-младата Холи Гибни приличаше на изплашено мишле, бързащо да се скрие в дупката си, и често си казваше, че единствено самоубийството ще я избави от непрекъснатия страх, усещането за непълноценност и срама. В деня, в който Бил седна до нея зад сградата на погребалната агенция, в която тя не можеше да се насили да влезе, Холи изпитваше най-вече усещането, че е загубила нещо жизненоважно; не само портмонето или кредитната карта, а живота, който можеше да води, ако обстоятелствата бяха малко по-различни или ако Бог беше благоволил при сътворяването ѝ да вложи в нея малко повече от някакво важно химическо вещество.
„Мисля, че е твое и си го загубила — беше казал Бил, без всъщност да го изрече. — Заповядай, прибери си го в джоба.“
Той вече беше мъртъв, а тя се беше запознала с друг човек, който толкова много приличаше на покойния ѝ ментор: притежаваше неговата интелигентност, чувството му за хумор и най-вече упоритостта му. Сигурна беше, че Бил ще го хареса, защото и детектив Ралф Андерсън не се отказваше, докато не довърши започнатото.
Но помежду им имаше и разлики, и то не само защото Ралф бе с трийсет години по-млад, отколкото бе Бил, когато почина. Една от тези разлики бе, че Ралф Андерсън беше допуснал ужасната грешка да арестува публично Тери Мейтланд, без да проумее напълно сериозността на случая — може би не най-фаталната, макар чувството за вина да не му даваше покой.
„Господи, помогни ми да му кажа всичко, което съм си намислила, защото друга възможност няма да имам. И го накарай да ме чуе, Господи, моля те.“
Събра сили и каза:
— Всички говорите за Другия в условно наклонение.
— Извини ме, не те разбирам, Холи.
— Напротив, мисля, че разбираш. „Ако съществува. При условие че той съществува. Да предположим, че съществува.“
Ралф не продума, не се опита да я обори.
— Мнението на другите не ме интересува, но е важно ти да повярваш, Ралф. Много е важно за мен. Аз вярвам, само че не е достатъчно.
— Холи…
— Не! — сопна се тя. — Не! Изслушай ме. Давам си сметка, че е налудничаво. Питам те обаче дали идеята за Ел Куко е по-необяснима от ужасяващите събития, които се случват по света? Нямам предвид природните бедствия и злополуките, а онова, което хората причиняват на ближните си. Нима Тед Бънди не е бил само вариант на Ел Куко, ужасно същество, преобразяващо се в каквото пожелае, с едно лице за познатите си и с друго за жените, които е убил? Последното, което жертвите му са виждали, е истинският му образ, образа на Ел Куко. И не е само той, има и много други. Те са сред нас — знаеш го. Те са пришълци отдругаде. Чудовища извън пределите на разума ни. Ти вярваш в съществуването им, нали? Вкарал си зад решетките някои, може би си наблюдавал екзекуциите им.
Ралф не отговори, думите ѝ бяха предизвикали хаос в главата му.
— Ще те попитам нещо — продължи Холи. — Да предположим, че Тери Мейтланд наистина е убил момченцето, ръфал е плътта му и го е изнасилил с клон. По-лесно ли щеше да си го обясниш от чудовището, което може би се крие в пещерата? Щеше ли да си в състояние да кажеш: „Разбирам какво представляват мракът и злото, скрити зад маската на обичания от всички треньор и примерен гражданин? Знам точно какво го е подтикнало към ужасното деяние“?
— Не. Арестувал съм мъже, извършили неописуеми жестокости — и една жена, удавила бебенцето си във ваната, — но никога не разбрах защо. Мисля, че в повечето случаи и те не разбират себе си.
— Аз също не разбрах защо Брейди Хартсфийлд беше решил да се самоубие по време на рокконцерт и да погуби заедно със себе си повече от хиляда невинни хлапета. Моля те само за едно. Повярвай в превръщенеца, дори само за двайсет и четири часа. Ще можеш ли?
— А ти ще можеш ли да заспиш, ако кажа „да“?
Тя кимна, без да откъсва поглед от него.
— Тогава ще повярвам. През следващите двайсет и четири часа Ел Куко съществува. Друг е въпросът дали се крие в Мерисвил Хол, но той съществува.
Холи облекчено въздъхна и се изправи — жена с разрошена от вятъра прошарена коса, с накриво наметнато сако и с тениска, измъкната от панталона. Ралф си помисли, че тя изглежда и очарователна, и безкрайно уязвима.
— Добре. Отивам да си легна.
Той я изпрати до вратата и когато Холи пристъпи в нощта, промълви: