3.
В тъмното изкачването по стръмната пътека към върха на скалата беше опасно дори ако си осветяваш пътя с фенерче, затова Джак не бързаше. Само това му липсваше тъкмо сега като капак на другите неприятности — да падне и да си счупи нещо. Когато се добра до наблюдателницата си, небето на изток вече бавно просветляваше. Той освети с фенерчето вилата, която беше оставил предишния ден, понечи да я вземе, но стреснато отскочи назад. Надяваше се да не е поличба за това как ще се развият събитията до края на деня, но в положението имаше горчива ирония и дори в сегашното си състояние той не пропусна да я отбележи.
Беше донесъл вилата да се брани от змии, а сега почти върху нея лежеше гърмяща змия, и то много голяма, същинско чудовище. Не можеше да я застреля, само щеше да я рани, тогава проклетото нещо щеше да се опита да го ухапе, а той беше по маратонки, защото беше забравил да си купи ботуши от магазина в Типит. Освен това куршумът можеше да рикошира и да рани самия него. Хвана пушката за приклада и бавно я протегна напред. Подхвана с цевта змията и я хвърли през рамо. Гадината падна на пътеката зад него, сви се на кълбо и заиздава звуци, напомнящи тракане на мъниста в кратуна. Джак грабна вилата, обърна се, пристъпи напред и замахна към влечугото. То се плъзна в пукнатината между два големи камъка и изчезна.
— Правилно — изсъска Джак. — И не се връщай. Това е моя територия.
Легна и погледна през оптическия мерник. Ето го паркинга с призрачните жълти линии; ето го порутения магазин за сувенири; ето го затворения вход към пещерата с избледнелия, но все още четлив надпис отгоре: ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕРИСВИЛ ХОЛ.
Не му оставаше друго, освен да чака. Това и щеше да направи.
4.
Ралф беше казал, че няма да предприемат нищо преди девет, но още в осем и петнайсет се събраха в закусвалнята към мотела. Ралф, Хауи и Алек поръчаха стек и яйца. Холи поиска омлет и пържени картофки и за радост на Ралф не остави и трохичка в чинията си. Той видя, че пак е облякла сакото си и подхвърли:
— После ще стане много горещо.
— Знам. Освен това сакото е много измачкано, обаче има големи джобове и ми е удобно. Ще взема и чантата с айпада, въпреки че ако се наложи дълго да вървим пеш, ще я оставя в колата. — Приведе се и понижи глас: — Понякога камериерките в такива „хотели“ са крадливи.
Хауи притисна длан до устните си — да прикрие или оригване, или усмивката си.
5.
Потеглиха с комбито към къщата на Болтън и завариха Клод и Юн да пият кафе на верандата. Лави, седнала на инвалидната количка, плевеше градинката си; нахлупила беше голяма сламена шапка, захапала беше цигара, кислородната бутилка беше в скута ѝ.
— Как мина нощта? — попита Ралф.
— Нормално — отговори Юн. — Вятърът беше доста силен и отначало ми пречеше да заспя, но после спах като къпан.
— А ти, Клод? Всичко наред ли е?
— Ако питаш дали съм усетил някой да обикаля наоколо, не съм. И майка ми нищо не е усетила.
— Може би защото в Типит се е случило нещо, така ни казаха колегите — обясни Алек. — Имало опит за проникване с взлом в една къща. Собственикът чул трошене на стъкла, грабнал пушката и подплашил разбойника. Описал го на полицаите като мускулест мъж с брадичка катинарче и с много татуировки.
— Не съм си излизал от стаята! — вбесено извика Клод.
— Не се и съмняваме — кимна Ралф. — Може да е бил онзи, когото търсим. Отиваме в Типит да разберем какво точно е станало. Ако онзи го няма — предполагаме, че вече е избягал, — ще вземем самолета за Флинт Сити и там ще решим какво да предприемем по-нататък.
— Въпреки че едва ли можем да направим каквото и да било — добави Голд. — Щом той не се навърта тук и не е в Типит, кой го знае къде е.
— Някакви други следи? — попита Клод.
— Нито една — промърмори Алек.
Лави се приближи до тях с инвалидната си количка:
— Ако решите да си вървите вкъщи, отбийте се на връщане от Типит и ще ви спретна сандвичи от пилешкото, дето остана. Стига да нямате нищо против да го ядете два пъти, де.