13.
Джак, чиито уши още кънтяха от изстрелите, тъкмо презареждаше, когато на гърмящата змия ѝ писна от натрапника и го ухапа по прасеца. Зъбите ѝ с лекота проникнаха през памучния му панталон, торбичките ѝ с отрова бяха пълни. Джак се претърколи; държеше високо пушката в дясната си ръка и крещеше — не от болка, защото тя още не беше силна, а от ужас, понеже змията вече пълзеше по бедрото му, раздвоеният ѝ език се стрелкаше, черните ѝ мънистени очички сякаш се взираха в него. Хлъзгавата ѝ тежест беше страшна, противна. Тя отново го ухапа, този път по бедрото, и продължи да се придвижва нагоре, като тракаше с опашката си. Следващия път сигурно щеше да си забие зъбите в топките му.
— Махай се! РАЗКАРАЙ СЕ, ГАДИНО!
Нямаше как да я избута с пушката в ръце, затова той пусна оръжието и сграбчи влечугото. Змията го клъвна по дясната китка — от втория опит, но успя и дупките от зъбите ѝ бяха големи като двоеточие във вестникарско заглавие, обаче отровата ѝ се беше изцедила. Джак нито знаеше, нито се интересуваше от това. Изви я, както се изстисква пране, и видя как кожата ѝ се разцепи. От паркинга някой стреляше през няколко секунди — вероятно с пистолет, ако се съдеше по звука, — само че разстоянието беше твърде голямо, та стрелецът да улучи мишената си. Хоскинс хвърли змията, тя тупна върху каменистия сипей и отново пропълзя в някаква пукнатина.
„Очисти ги, Джак!“
— Да, добре, разбрах.
Говореше ли, или само си го мислеше? Не знаеше. Бученето в ушите му се беше усилило и напомняше бръмченето на стоманена жица, вибрираща, когато многократно я опъват.
Грабна пушката, преобърна се по корем, отново облегна приклада върху плоския камък и се прицели. Тримата навлеци, които още бяха живи, тичаха към магазинчето за сувенири. Той опита да се прицели в Андерсън, обаче ръцете му (едната няколко пъти ухапана от змията) трепереха и той улучи смуглия мъж. От втория опит, но все пак го улучи. Ръката на онзи се отметна назад като на питчър, подготвящ се да хвърли най-бързата си топка, и той падна по хълбок. Другите двама се наведоха да му помогнат. Джак знаеше, че това е най-добрата му възможност да приключи с тях, може би последната. Не ги ли застреляше сега, щяха да се скрият зад сградата.
Кракът му, който змията беше ухапала най-напред, пулсираше, болката се усилваше и прасецът се подуваше, само че най-страшното беше друго — паренето се разпространяваше из цялото му тяло, като че го мъчеха горещи вълни. Или слънчево изгаряне от ада. Отново стреля и реши, че този път е улучил жената, само че се лъжеше. Тя хвана ръката на смуглия, която не беше засегната от куршума, Андерсън го прегърна през кръста и го изправи на крака. Джак отново натисна спусъка… но чу само изщракване. Порови в джобовете си, извади патрони, зареди два, другите изпусна. Ръцете му се вцепеняваха. Ухапаният му крак се вцепеняваше. Езикът му сякаш се подуваше и изпълваше устата му. Той пак изкрещя, но от гняв. Отново се прицели, само че тримата вече ги нямаше. За миг зърна сенките им, после и те изчезнаха.
14.
С помощта на Ралф и Холи, които го подкрепяха от двете страни, задъхващият се Юн се добра до магазинчето за сувенири, тръсна се на земята и облегна гръб на дъсчената стена. Лицето му беше пепеляво, челото му — осеяно със ситни капчици пот. Левият ръкав на ризата му беше плувнал в кръв чак до китката.
— Мамка му, само това ми липсваше! — изпъшка.
Снайперистът отново стреля. Куршумът рикошира в асфалта.
— Дай да ти видя ръката, приятел. — Ралф разкопча маншета на ризата и макар да нави ръкава внимателно, Юн изстена и стисна зъби. Холи не ги гледаше, а се взираше в мобилния си телефон.
В първия момент Ралф си помисли, че раната не е сериозна, както се страхуваше — куршумът може би само беше одраскал ръката. Ако бяха герои в екшън, Юн щеше да е готов за нови подвизи, само че това беше истинският живот, в който нещата не се случват като във филмите. Сабло беше улучен в лакътя и плътта наоколо вече се подуваше и се обагряше в лилаво, все едно го бяха ударили с бухалка.
— Кажи ми, че е само изместен — промърмори той.
— Де да можех, обаче мисля, че е счупен. И все пак извади късмет, приятел — куршумът можеше да ти откъсне ръката. Не знам какво му е оръжието на онзи, но е мощно и с оптичен мерник.
— Рамото ми със сигурност е изместено. Станало е, когато ръката ми се отметна назад. Мамка му! Какво ще правим, амиго? В капан сме.
Ралф се обърна към Холи:
— Какво става?
— Нищо. У Болтънови имах пълно покритие, а тук — никакво. Чухте ли какво извика онзи одеве? „Остави ме на мира!“ Чухте ли…