Холи пристъпи към него, без да обръща внимание на Ралф, който се опита да я задържи:
— Как ви отрови, господин Хоскинс?
— Просто ме пипна по врата. Само толкова. — Той поклати глава, като че ли още не можеше да го повярва. — Случи се в онзи обор в Канинг. — Гласът му изтъня, затрепери от гняв. — Където ме прати ти!
— Грешиш, сигурно е бил началник Гелър. Нищо не знам по този въпрос. Няма да ти повтарям да хвърлиш оръжието. За теб тази история приключи.
Хоскинс се замисли… или поне се престори. После бавно вдигна пушката, местейки ръцете си по цевта, за да стигне до спусъка.
— Няма да умра като майка ми! Не, сър, няма. Първо ще гръмна приятелката ти, после теб. Освен ако не ми попречиш.
— Джак, недей. Последно предупреждение.
— Заври си го в…
Опита се да насочи пушката към Холи. Тя не помръдна. Ралф застана пред нея и три пъти натисна спусъка — изстрелите прокънтяха оглушително. Три куршума, по един за Хауи, Алек и Юн. Разстоянието не беше малко, но глокът беше отличен пистолет, а Ралф открай време беше отличен стрелец. Джак Хоскинс се строполи на каменистата земя, на изкривеното му от болка лице сякаш беше изписано облекчение.
17.
Ралф седна на скален перваз срещу табелата и се опита да си поеме въздух. Холи се приближи до Хоскинс, клекна и го обърна по гръб. Огледа го, после се върна и обясни:
— Бил е ухапан няколко пъти.
— Сигурно е била гърмяща змия, и то голяма.
— Преди това нещо друго го е отровило. Нещо по-страшно от змия. Той го нарече Човека с татуировките, ние — Другия. Ел Куко. Искам… длъжни сме да довършим започнатото.
Ралф си помисли за мъртвите Хауи и Алек, които лежаха от другата страна на този прокълнат скалист хълм. Те имаха семейства. Юн — още жив, но ранен, измъчван от болките, може би вече изпаднал в шок — също имаше семейство.
— Имаш право — промълви. — Искаш ли пистолета? Аз ще взема пушката на Хоскинс.
Холи безмълвно поклати глава.
— Тогава да вървим да сложим точка на тази история.
18.
След първия завой пътеката на Ахига се разшири и се спусна надолу. От двете ѝ страни имаше пиктограми — някои „разкрасени“, други — напълно закрити от рисунки с цветен спрей.
— Той ще разбере, че идваме — промълви Холи.
— Знам. Трябваше да вземем от онези фенерчета.
Тя бръкна в единия джоб на сакото си — онзи, който беше провиснал като торба, — и извади едното ултравиолетово фенерче, купено от „Хоум Депо“.
— Невероятна си! Случайно да си пъхнала там и две каски?
— Не се обиждай, но чувството ти за хумор издиша. Поработи по въпроса.
Пътеката отново зави и те видяха естествена кухина в скалата на около метър и двайсет от земята. Над нея с избледнели черни букви беше написано: НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИМ. В нишата стоеше прашна ваза, от която стърчаха тънки клонки, напомнящи пръсти на скелет. Цветчетата отдавна бяха изпопадали и изгнили, но около вазата бяха разпръснати половин дузина пластмасови вождове Ахига, копия на фигурката на близнаците Джеймисън, останала в прохода, след като те бяха потънали завинаги в земните недра. Фигурките бяха пожълтели от времето и пластмасата се беше напукала от силното слънце.
— Идвали са хора от градчето — промълви Холи. — Вероятно тийнейджъри, те обичат цветните спрейове. Заличили са пиктограмите, но не са посегнали на този своеобразен олтар.
— Не са го осквернили — добави Ралф. — Да побързаме. Юн не ми излиза от главата — ранен е и вероятно лакътната му кост е счупена.
— И сигурно изпитва силни болки. Но и трябва да внимаваме, което означава да не бързаме.
Ралф я хвана за лакътя:
— Имаш право. Ако загинем, Юн ще остане без помощ. Предлагам да се върнеш.
Холи посочи издигащите се в небето кълба черен дим от горящото комби:
— Някой ще забележи пушека и хора от града ще дойдат да проверят какво става. И ако нещо се случи с нас, Юн е единственият, който ще знае причината.
Тя се дръпна, за да освободи ръката си, и тръгна по пътеката. Ралф още веднъж погледна малкия олтар, останал непокътнат през годините, и я последва.
19.
Тъкмо когато Ралф си помисли, че пътеката на Ахига ще ги отведе обратно до магазинчето за сувенири, тя рязко зави наляво и стигна до нещо, което всички биха помислили за вход на барака за инструменти в някое предградие. Само че зелената боя беше избеляла и олющена, а вратата без прозорче зееше. От двете ѝ страни бяха залепени табелки, покрити с найлон. С течение на времето найлонът беше помътнял, обаче надписите още се четяха. Онзи вляво гласеше ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО, другият вдясно — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ОТЧУЖДЕНА ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ В МЕРИСВИЛ.