Холи довърши фразата вместо него:
— Не са си направили труда да ги изнесат. Само са ги избутали от двете страни на коридора.
— Да.
Отново тръгнаха напред, сега придвижването беше по-трудно, особено за Ралф, който беше по-широкоплещест и му се налагаше да върви извърнат настрани. Подаде на Холи фенерчето и повдигна дясната си ръка:
— Осветявай пътя изпод ръката ми. Само напред, не встрани! Не искам изненади.
— Д-д-добре.
— Хм, сякаш зъзнеш от студ.
— Наистина зъзна. И не говори толкова високо, онзи може да ни чуе.
— Какво от това? Знае, че идваме. Наистина вярваш, че може да го убие куршум, нали? Нима…
— Спри, спри веднага! Ще го настъпиш!
Ралф се подчини, сърцето му заби до пръсване. Холи насочи фенерчето към нещо на сантиметри от краката му. Преди купищата отломки да изчезнат и коридорът отново да се разшири, Ралф видя върху последната купчина труп на куче или на койот. По-вероятно беше на койот, но не можеше да е сигурен, защото главата на животното я нямаше. Коремът му беше разпран, вътрешностите също липсваха.
— Ето откъде е вонята на мърша — промълви Холи.
Той внимателно прескочи гнусната находка, но три метра по-нататък отново се спря. „Да, животното наистина е било койот, ето я и главата му“ — помисли си. Стори му се, че очите са ококорени от изненада, и отначало не разбра какво предизвиква това впечатление.
Холи първа осъзна причината:
— Очите ги няма. Вътрешностите не са му били достатъчни. Изгребал е и очите на горкото животно. Божичко…
— Излиза, че Другия не се храни само с човешка плът и кръв… Или със скръб — промълви Ралф.
— Ще ти обясня набързо. Благодарение на нас — най-вече благодарение на двама ви с лейтенант Сабло — той беше прекалено активен в периода, когато би трябвало да е в хибернация. И не можа да се добере до любимата си храна. Сигурно е много гладен.
— И силите му са изчерпани, както предположи ти.
— Да се надяваме — прошепна Холи. — Много ме е страх. Мразя затворените пространства и…
— И те съветвам да се върнеш.
Тя отново го побутна напред:
— Продължавай да вървиш и си гледай в краката.
20.
Дирята от призрачно светещи капки продължаваше. Ралф мислено ги наричаше „потта на чудовището“. Дали и то като тях се потеше от страх? Дано! Надяваше се също да е изпитало сковаващ страх и още да се бои.
От двете страни на коридора се отваряха нови проходи, които не бяха маркирани с черен спрей; бяха прекалено тесни, та в някой да се вмъкне дете. Както и да се измъкне отвътре. Холи отново вървеше редом с Ралф, макар че пак нямаше много място. Някъде далеч капеше вода, веднъж лек ветрец отляво лъхна лицето на Ралф, сякаш го помилваха призрачни пръсти. Идваше от поредния тесен проход и беше съпроводен от глухо стенание, напомнящо звука, когато някой духа в гърлото на празна бирена бутилка. Да, безспорно страховито място! Трудно му беше да повярва, че туристите са плащали, за да разгледат тази каменна гробница, но, разбира се, те не са знаели онова, което му беше известно и което вече приемаше за истина. Странно как спускането в дълбините на земята помагаше да повярваш в нещо, което доскоро си смятал не само за невъзможно, но и за смехотворно.
— Внимавай — предупреди го Холи. — Има още „изненади“.
Този път бяха две катерички, разкъсани на парчета. Встрани от тях се виждаха останките от гърмяща змия… всъщност само ивици от кожата ѝ.
След малко стигнаха до стръмен спускащ се склон, излъскан като паркета на дансинг. Ралф си помисли, че сигурно тук по времето на динозаврите е текла подземна река, която е пресъхнала дълго преди раждането на Исус. От едната страна имаше железен парапет, на места прояден от ръжда. Холи насочи фенерчето натам и те видяха не само фосфоресциращи капки, а отпечатъци от длани и от пръсти. Отпечатъци, които несъмнено щяха да отговарят на тези на Клод Болтън.
— Мръсникът се е държал за парапета, за да не падне.
Холи кимна:
— Сигурно това е „Дяволската пързалка“, за която говореше Лави. Вни…
Някъде зад тях и под тях се чу шум от падащи камъни, последван от глухо тупване, от което коридорът се разтресе. Ралф си спомни как понякога дори дебел пласт лед може да се раздвижи. Холи го погледна изплашено.
— Мисля, че няма опасност — побърза да я успокои той. — В продължение на столетия пещерата е разговаряла със себе си.
— Да, но след земетресението, за което ни разказа Лави, разговорът е станал по-оживен.