— Съветвам те да се…
— Престани да ми го повтаряш. Искам да разбера как ще свърши тази история — прекъсна го тя и Ралф знаеше, че е искрена.
Слязоха по склона, като се държаха за перилото, обаче внимаваха да не докосват отпечатъците от ръката на онзи, минал преди тях. Долу ги посрещна табела с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ ПРИ ДЯВОЛСКАТА ПЪРЗАЛКА. ВНИМАВАЙТЕ, ДРЪЖТЕ СЕ ЗА ПЕРИЛОТО.
Коридорът отвъд „пързалката“ беше още по-широк. Следваше още един аркообразен вход, но дървената облицовка беше изгнила и изпопадала, разкривайки създаденото от природата: само една назъбена паст.
Холи сви дланите си като фуния и тихичко извика:
— Ехо?
Гласът ѝ се върна в поредица от наслагващи се отгласи: Ехо… хо… хо… хо…
— Така и предполагах. Това е „Залата на звуците“ — онази, голямата, за която Лави каза, че…
— Привет.
Привет… ет… ет… ет…
Думата бе изречена тихо, но за миг сърцето на Ралф престана да бие. Усети как Хол и се вкопчи в рамото му толкова силно, че пръстите ѝ сякаш се превърнаха в нокти на граблива птица.
— След като вече сте тук… — Тук… ук… ук… ук… — и сте си направили труда да ме намерите, защо не влезете?
21.
Двамата заедно прекрачиха арката, Холи се беше вкопчила в ръката на Ралф като младоженка, която в последния момент се е изплашила от предстоящата сватбена церемония. Тя държеше фенерчето; Ралф стискаше пистолета и възнамеряваше да го използва веднага щом види онзи, който ги предизвикваше. Само един изстрел. Ала отначало нямаше по кого да стреля…
Отвъд арката се простираше издадена скална площадка — нещо като балкон на двайсетина метра от пода на пещерата. Надолу водеше спираловидна метална стълба. Холи вдигна глава и веднага ѝ се зави свят — стълбата се изкачваше около шейсет метра височина, минаваше край голям отвор (може би едновремешния централен вход) и стигаше чак до тавана, от който висяха сталактити. Тя разбра, че хълмът е кух като пластмасова торта на витрината на сладкарница. Надолу стълбата изглеждаше непокътната, но горната ѝ част се беше откачила от големите колкото юмрук болтове и висеше изкривена над ямата.
На дъното на пещерата, осветен от най-обикновен лампион, какъвто има във всяка сравнително добре обзаведена дневна, стоеше Другия. Кабелът на лампиона беше включен в тихо жужащ червен генератор „Хонда“. На границата между кръга светлина и мрака стоеше походно легло, в чийто долен край имаше сгънато одеяло.
През дългите си години в полицията Ралф беше виждал много бегълци от закона и онзи, за когото бяха дошли, спокойно можеше да мине за един от тях: хлътнали очи, кльощав, очукан от живота. Носеше джинси, кожухче без ръкави над мръсната бяла риза и протрити каубойски ботуши. Изглежда, не беше въоръжен. Беше вдигнал лице към тях — лицето на Клод Болтън, увенчано с черна щръкнала коса, с високите скули, предполагащи, че в жилите му тече индианска кръв, с брадичка катинарче. От мястото, на което се намираше, Ралф не можеше да види опакото на дланите му, но знаеше, че на тях има татуировки.
„Татуирания, човекът с татуировките“ — така го бе нарекъл Хоскинс.
— Ако държите да си поговорим, рискувайте да слезете по стълбата. Мен издържа, обаче ви предупреждавам, че никак не е стабилна. — Говореше бавно и спокойно, но думите му се припокриваха, удвояваха се и се утрояваха, сякаш долу не стоеше само едно същество, а цяла секта подобни на него, скрити в сенките и в тесните проходи, в които не проникваше светлината на лампиона.
Холи тръгна към стълбата, но Ралф я спря:
— Аз ще сляза пръв.
— По-добре аз, защото съм по-лека.
— Аз съм пръв! — повтори той. — Ще ме последваш, когато стигна долу. Ако стигна. — Говореше тихо, почти шепнешком, но предполагаше, че заради акустиката Другия чува всяка негова дума. „Надявам се да е така“ — помисли си. — Само че спри, преди да слезеш по последните стъпала. Искам да си поговоря насаме с него — добави и я погледна в очите. Тя едва забележимо кимна към пистолета му. Не, нямаше да има разговори, никакви въпроси и отговори. Всичко бе приключило. Един изстрел в главата на чудовището и после щяха да изтичат навън. Стига сводът да не паднеше и да не ги затиснеше.
— Добре — промълви. — Моля те, внимавай.
Е, нямаше как да изпълни тъкмо тази ѝ молба (ръждясалата спираловидна стълба или щеше да го издържи, или не), но докато слизаше, той се опита да си внуши, че е много по-лек. Стълбата стенеше, скрибуцаше и се тресеше.
— Добре се справяш дотук — отбеляза Другия. — Движи се по-близо до стената, може да е по-безопасно.