Пасно… асно… асно…
Ралф стигна додолу. Онзи стоеше неподвижно до лампиона, създаващ нелеп домашен уют. Дали го беше купил заедно с генератора и с походното легло от „Хоум Депо“ в Типит? Нищо чудно — май това беше единственият подобен магазин в това забравено от Бога кътче на Щата на самотната звезда. Не че имаше значение… Стълбата зад него отново заскърца и застена, докато Холи слизаше по нея.
Едва сега Ралф можа да разгледа отблизо Другия с интереса на учен, изследващ неизвестен обект. Приличаше му на човек, същевременно му беше трудно да го възприеме като представител на човешката раса. Беше като да гледаш картина, но да си малко кривоглед: знаеш какво виждаш, обаче всичко е изместено и някак далеч от истината. Лицето беше на Клод Болтън, но брадичката не беше заоблена, а квадратна и с трапчинка, дясната страна на долната челюст бе по-дълга от другата и физиономията изглеждаше изкривена, почти гротескна. Косата беше гарвановочерна като на Клод, само че в нея се провиждаха кестеняво-червеникави кичури. Най-поразителни бяха очите. Едното беше кафяво като на Клод, но другото беше синьо.
Ралф знаеше чия е брадичката с трапчинка и червеникаво-кестенявата коса. И най-вече — синьото око. Беше видял как помръква, когато Тери Мейтланд умря на улицата през онова горещо юлско утро… бе неотдавна, а сякаш бяха изминали години.
— Още се променяш, нали? Проекцията, видяна от жена ми, може би е изглеждала като Клод, но истинското ти аз не се е преобразило докрай, нали?
Възнамеряваше това да са последните думи, които Другия ще чуе. Стълбата беше престанала да скърца, което означаваше, че Холи още е достатъчно високо, за да е в безопасност. Той вдигна глока и хвана китката си с лявата си ръка.
Другия разпери ръце:
— Убий ме, щом си решил, детектив, но знай, че ще погубиш и себе си, и приятелката си. Не мога да ти чета мислите, както чета мислите на Клод, обаче знам какво ти се върти в главата: смяташ, че не рискуваш само с един изстрел, че това е приемлив риск. Имам ли право?
Ралф не продума.
— Знам, че съм прав, знам и още нещо — рискът е прекалено голям. — Той изкрещя: — КАЗВАМ СЕ КЛОД БОЛТЪН!
Ехото отекна още по-гръмко от крясъка. Холи стреснато възкликна, защото парче от сталактит, вероятно вече пропукан, се отдели от тавана и профуча надолу като каменна кама. Заби се в пода на пещерата далеч от окръжността, очертавана от светлината на слабата лампа, но Ралф разбра посланието.
Другия отпусна ръце:
— След като сте научили достатъчно, че да ме откриете тук, сигурно вече знаете и това, но за всеки случай ще ви информирам. Две момченца се загубили някъде в проходите под тази зала, а когато спасителите се опитали да ги намерят…
— Някой от екипа стрелял и част от тавана се срутила — обади се от стълбата Холи. — Да, известно ни е.
— Случило се е в прохода „Дяволската пързалка“, където звукът от изстрела е бил позаглушен. — Другия се усмихна. — Какво ли ще се случи, ако ти, детектив Андерсън, стреляш тук? Разбира се, по-големите сталактити ще се откъснат от тавана и ще полетят надолу. Може да ги избегнеш, или ще те смажат. Съществува и още една привлекателна възможност — горната част на хълма да се срути и свличането на земните маси да погребе всички ни. Искаш ли да рискуваш, детектив? Мисля, че беше готов, докато слизаше по стълбата, но те предупреждавам, че рискът е прекалено голям.
Стълбата отново изскърца — Холи беше слязла още едно, може би две стъпала надолу.
„Не се приближавай!“ — мислено ѝ заповяда той, само че нямаше как да я принуди. Тази жена беше много вироглава.
— Знаем и защо си тук — каза тя. — Чичото и братовчедите на Клод са погребани някъде в тази пещера.
— Точно така. — Той… то… се усмихна още по-широко. Златният зъб в устата му беше зъбът на Клод, както и татуировките на опакото на дланите му. — Заедно с мнозина други, включително двете деца, които са се надявали да спасят. Усещам ги в земята. Някои са близо. Роджър Болтън и синовете му са ей там, на по-малко от шест метра под „Змийски корем“. Усещам ги най-силно не защото са по-близо, а понеже са кръвни роднини на онова, в което се превръщам.
— Само че не стават за храна — подхвърли Ралф, като гледаше походното легло. Каменният под до хладилната чанта беше осеян с кости.
— Естествено! — Другия го изгледа подигравателно, сякаш не беше чувал по-глупава забележка. — Само че от останките им се излъчва нещо… не мога да го обясня, обикновено не споделям тези неща… някаква еманация. Чувствам как се излъчва даже от глупавите хлапета, макар да е слаба. Те са много надълбоко. Може да се каже, че са загинали при проучването на неизследвани участъци от Мерисвил Хол. — Той отново се ухили и този път показа всичките си зъби. Ралф се запита дали се е усмихвал така, когато е убил Франк Питърсън, ръфал е плътта му и заедно с кръвта е пиел агонията му.