— Излъчване, напомнящо слабата светлина на нощна лампа, така ли? — попита Холи с такъв тон, сякаш изгаряше от любопитство, и слезе още две стъпала надолу. Ралф искаше с цялото си сърце тя да се движи обратно — нагоре и навън, обратно под жаркото тексаско слънце.
Другия само сви рамене.
Ралф се опита да внуши на Холи:
„Върни се! Обърни се и се изкачи обратно. Ще стрелям веднага щом съм сигурен, че си имала достатъчно време да излезеш през входа на Ахига. Ще стрелям дори ако ще оставя жена си вдовица и сина си сирак. Дължа го на Тери и на всички преди него.“
— Да, нощна лампа — повтори тя и прекрачи на долното стъпало. — За да не те е страх от тъмното. Като малка имах такава лампа, действаше ми успокояващо.
Онзи се беше втренчил в нея. Беше с гръб към лампиона, лицето му оставаше в сянка и сега Ралф видя странно сияние в различните му очи. Всъщност не беше в тях, а се излъчваше отвътре и чак сега му стана ясно защо Грейс Мейтланд твърдеше, че съществото, което е видяла, е имало сламки вместо очи.
— Успокояващо ли? — Онзи сякаш заобмисля думата. — Да, може би, макар че никога не ми е хрумвало. За мен това сияние означава информация. Дори и мъртви, те притежават есенцията на Болтънови.
— Имаш предвид мислите им, така ли? — Тя направи още една крачка към него. Ралф свали лявата си ръка от китката, стискаща пистолета, и махна на Холи да се върне, макар да знаеше, че няма да му се подчини.
— Не, не! — нетърпеливо възкликна Другия; очевидно смяташе въпросите ѝ за глупави, но изпитваше и още нещо. Желание, жажда да говори, позната на Ралф от многобройните разпити, които беше провеждал. Случваше се с повечето заподозрени, които твърде дълго бяха останали в заключените стаи на мислите си. А това… същество сигурно е било само с мислите си дълго, много дълго време. Личеше си от пръв поглед.
— Тогава какво? — Холи не беше помръднала. „И слава Богу“ — помисли си Ралф.
— Кръвната връзка. Тя е много по-важна от паметта или от физическите прилики, предавани от поколение на поколение. Тя е начин на съществуване. На виждане. Не е храна, но е сила. Душите им ги няма, няма го тяхното ка, но нещо е останало дори в мъртвите им мозъци и тела.
— Нещо като ДНК. Може би на племенна, може би на расова основа — подхвърли Холи.
— Може би, щом така ти харесва повече. — Той пристъпи към Ралф и протегна ръката с татуираната дума ТРЯБВА. — Наподобява тези татуировки. Не са живи, но съдържат определена инфор…
— Престани! — кресна тя и Ралф си помисли: „Господи, съвсем близо е до него! Как е стигнала дотам, без да я чуя?“
Ехото… и следващото… и следващото се застъпиха и сякаш се усилиха и още нещо падна на пода. Този път не беше сталактит, а камък, откъртен от стената.
Другия се намръщи:
— Не викай, ако не искаш пещерата да се срути върху нас.
Холи отново заговори — по-тихо, но все така настойчиво:
— Не забравяй какво причини този на детектив Хоскинс. Докосването му отравя.
— Само когато се преобразявам — любезно обясни чудовището. — Представлява естествена защита и рядко е с фатални последици. По-скоро прилича на обрив от отровен бръшлян, отколкото на поражение от радиация. Разбира се, детектив Хоскинс беше… податлив, да речем. Щом докосна някого, често (невинаги, но често) прониквам и в съзнанието му. Или в съзнанието на близките му. Така направих с близките на Франк Питърсън. Съвсем леко, колкото да ги подтикна натам, накъдето бяха поели.
— Да не си посмял да мръднеш! — процеди Ралф.
Другия вдигна татуираните си ръце:
— Разбира се. Както казах, ти си въоръженият. Само че не мога да ви позволя да си тръгнете оттук. Твърде уморен съм, за да си търся ново убежище. Първо, заради непредвиденото шофиране дотук, второ, трябваше да се снабдя с това-онова, което още повече изчерпа силите ми. Изглежда, сега сме в задънена улица.
— Ти сам се вкара в задънена улица — поправи го Ралф. — Знаеш го, нали?
Другия обърна към него лицето си, все още смътно наподобяващо лицето на Тери, и не отговори.
— Хийт Холмс. Разбирам защо си го набелязал. Другите преди него също. Обаче с Мейтланд се издъни.
— Може и да си прав. — Онзи изглеждаше озадачен, но все още говореше спокойно, дори самодоволно. — Само че съм избирал и много други — всеки един с желязно алиби и с безупречна репутация. Алибито и репутацията са без значение, когато веществените доказателства и свидетелските показания доказват вината. Хората не проумяват обяснения и факти, неотговарящи на възприятието им за реалност. Не предвиждах да ме проследиш дотук. Дори не трябваше да ме усетиш; колкото и непоклатимо да беше алибито на Мейтланд, той щеше да бъде обвинен и осъден. Но ти се усъмни, почувства нещо нередно. Дали защото дойдох пред съда?