Голд вече не го гледаше като странно насекомо, а изумено, сякаш се беше натъкнал на артефакт от тайнствена извънземна раса. Ралф не му обърна внимание. Вече нищо не можеше да го спре.
— Ти също имаш момче — Томи се казва, нали? И се нави да тренираш детския футболен отбор заедно с Тери, защото Томи играеше, нали? Мейтланд докосваше и твоя син. А сега ще го защитаваш, така ли? Браво на теб!
Самюълс процеди:
— Ралф, дръж си езика зад зъбите!
Голд престана да се полюшва, но не отстъпи назад и продължи да наблюдава Ралф с любопитството на изследовател.
— Дори не си го разпитал — въздъхна. — Не си. Никога не съм… никога не съм…
— Я стига! — прекъсна го Самюълс с изкуствено приповдигнат тон. — Виждал си всичко, Хауи. Най-често по два пъти…
— Искам да разговарям с него — прекъсна го Голд, — затова изключете звука и дръпнете завесата.
— Добре — кимна прокурорът. — Разполагаш с петнайсет минути, след което идваме и ние. Виж дали треньорът ще каже нещо.
— Искам един час, господин Самюълс.
— Трийсет минути. После или ще ни връчиш самопризнанията му — което може да се окаже решаващо дали да получи смъртна присъда, или да остане до края на дните си в „Макалистър“, — или ще бъде заключен в килия до понеделник, когато ще му бъде предявено обвинението. От теб зависи. И още нещо — ако си мислиш, че лесно сме взели това решение, грешиш както никога през живота си.
Голд се приближи до вратата. Ралф прокара картата си по електронната ключалка, изчака щракването, после се върна до стъклото, за да продължи наблюдението. Самюълс настръхна, когато Тери Мейтланд стана, разпери ръце и тръгна към адвоката, само че нямаше от какво да се притеснява: задържаният изглеждаше радостен, а не агресивен. Прегърна Голд, който пусна куфарчето и също го прегърна.
— Братска прегръдка — подхвърли Самюълс. — Боже, колко трогателно!
Голд се извърна, сякаш го беше чул, и посочи червената лампичка.
— Изключете я! — долетя гласът му през високоговорителя. — Микрофона — също. И дръпнете завесата.
Ралф натисна ключовете, монтирани на стенната поставка, на която стояха аудио– и видеозаписните устройства. Червената лампичка на камерата в ъгъла на помещението за разпити угасна. Той кимна на Самюълс, който дръпна завесата. Звукът от плъзгането ѝ възкреси неприятен спомен в паметта на Ралф. На три пъти — и трите преди Бил Самюълс да стане прокурор — бе присъствал на екзекуции в „Макалистър“. Пред дългия прозорец между помещението за изпълнение на присъдата и наблюдателната зала имаше подобна завеса (може би произведена от същата компания). Беше дръпната, когато свидетелите влизаха в залата, и се плъзгаше обратно веднага след като обявяха осъдения за мъртъв. Тази тук издаваше същия неприятен съскащ звук.
— Ще отскоча до „Зони“ за сандвич и безалкохолно — каза Самюълс. — Бях твърде нервен и не вечерях. Искаш ли нещо?
— Кафе. Без мляко, с една бучка захар.
— Сигурен ли си? Пил съм кафе в „Зони“, неслучайно го наричат „Черната смърт“.
— Ще рискувам.
— Добре. Връщам се след петнайсет минути. Ако приключат по-рано, не започвайте без мен.
Нямаше да започнат без него. Ралф на драго сърце щеше да му отстъпи мястото на примадоната и славата в това ужасяващо представление. Ако изобщо можеше да се говори за слава… До стената в дъното на помещението бяха наредени столове. Той седна до копирната машина, която сънено бръмчеше. Впери поглед в стъклото, закрито от завесата, и се запита какво ли казва Тери Мейтланд, какво ли безумно алиби се опитва да пробута на човека, който навремето е бил негов помощник-треньор.
Мислите му се прехвърлиха към едрата индианка, която беше закарала Мейтланд от „Само за джентълмени“ до гарата в Дъброу. „Тренирам баскетболния отбор към Християнския младежки съюз — бе казала тя. — Мейтланд често идваше на мачовете, сядаше при родителите и гледаше как играят хлапетата. Казваше, че търси таланти за Градската бейзболна лига…“
Беше го познала, той нея — също — при това телосложение и етническа принадлежност човек трудно би я забравил. И все пак в таксито я беше нарекъл госпожо. Защо? Защото я познаваше по лице, но не помнеше името ѝ? Твърде възможно, само че тази теория издишаше. Име като Върбова вейка трудно се забравя.