Ралф разбираше логиката ѝ; в любимите ѝ криминални романи — от Агата Кристи, Рекс Стаут, Харлан Коубън — това щеше да е върховият момент в последната глава, когато госпожица Марпъл, Ниро Улф или Майрън Болитар разкрива как е извършено престъплението. Обединяващото звено между всички кримки беше факт, неоспорим като гравитацията: човек не може да бъде на две места едновременно.
Но ако Ралф вярваше на свидетелите от Флинт Сити, трябваше да вярва и на онези, които твърдяха, че са били с Мейтланд в Кап. Как би могъл да се усъмни в твърденията им? Раундхил, Куейд и Грант преподаваха в една и съща гимназия. Виждаха Мейтланд всеки ден. Трябваше ли той, Ралф, да повярва, че трима преподаватели са съзаклятничили за изнасилване и убийство на дете? Или че са прекарали два дни с двойник, толкова съвършен, че да не заподозрат нещо гнило? Дори ако повярваше в тази теория, способен ли беше Бил Самюълс да я внуши на съдебните заседатели, особено след като Тери беше защитаван от опитен и коварен адвокат като Хауи Голд?
— Да си лягаме — въздъхна Джанет. — Ще ти дам едно от моите хапчета и ще ти масажирам гърба. На сутринта всичко ще ти изглежда по-розово.
— Мислиш ли? — промърмори той.
4.
Докато Джанет Андерсън масажираше гърба на съпруга си, Фред Питърсън и по-големият му син (всъщност единственият му син, след като Франки бе мъртъв) събираха чиниите и разчистваха дневната и кабинета. Макар че хората бяха дошли на помен, хаосът беше почти като след бурен и продължителен купон.
Днес Оли беше неузнаваем. Типичен тийнейджър егоист, който не си вдигаше чорапите, хвърлени под масичката в дневната, ако не го подканеха поне два-три пъти, тази вечер той помагаше сръчно и безропотно, откакто в десет часа Арлийн отпрати последните от безкрайния поток гости. Към седем приятелите и съседите бяха започнали да се разотиват и Фред се надяваше след час изпитанието му да е свършило (вече нямаше сили да кима, когато му казваха, че Франки сега е в рая), но тъкмо тогава гръмна новината, че Терънс Мейтланд е бил арестуван за убийството на Франки, и „сбирката“ продължи — наистина беше почти като купон, макар и зловещ. Всеки присъстващ се чувстваше длъжен да каже на Фред, че: А) това е невероятно; Б) кой би го очаквал от тренер Т., та той е олицетворение на психично стабилен човек? и В) че умъртвяването с отровна инжекция в „Макалистър“ е прекалено милостиво наказание за него.
Оли сновеше между дневната и кухнята, пренасяше чаши и купища чинии и ги зареждаше в съдомиялната със сръчност, каквато Фред не бе очаквал от него. Когато миялната се напълни, Оли я включи, изплакна още чинии и ги натрупа в мивката за следващото зареждане. Фред донесе чиниите, които бяха останали в кабинета, намери още на масата за пикник в задния двор, където гостите бяха излизали да пушат. Навярно през този печален дом се бяха изредили петдесет-шейсет души — всички съседи, приятели от други квартали, плюс отец Брикстън и богомолците (неговите групита, както мислено ги наричаше Фред) от църквата „Сейнт Антъни“. Прииждаха на талази — безкраен поток от опечалени и зяпачи.
Фред и Оли работеха, без да продумат, погълнати от тъжните си мисли. След като часове наред бяха приемали съболезнования (в интерес на истината дори съболезнованията от напълно непознати бяха искрени), вече нямаха сили да се утешат взаимно. Може да беше странно. Може да беше тъжно. Може да беше онова, което книжните плъхове наричат ирония на съдбата. Фред беше твърде уморен и съкрушен, за да размишлява каква е причината.
През тези дълги часове Арлийн Питърсън, майката на мъртвото момче, облякла най-официалната си копринена рокля, седеше със скръстени ръце на канапето, обгърнала с длани месестите си рамене, сякаш ѝ беше студено. Не бе проронила и дума, откакто последната гостенка, възрастната съседка госпожа Гибсън, която стоически издържа до самия край, най-сетне си тръгна.
— Вече може да си върви, всичко е запаметила — каза тогава, след като заключи външната врата и се облегна на нея с цялата си тежест.
Арлийн Кели беше стройна красавица с бяла дантелена рокля, когато предшественикът на отец Брикстън я венча с Фред. Все още беше стройна и красива, след като роди Оли, но това беше преди седемнайсет години. Започна да трупа килограми след раждането на Франк и сега беше на ръба да се превърне в безформена дебелана… макар че си оставаше красива за Фред, който не намери сили да послуша съвета, даден му от доктор Конъли по време на поредния задължителен преглед. „Ти като нищо ще изкараш още петдесет години, Фред, стига да не паднеш от някое скеле или да не те блъсне камион, но жена ти има диабет тип 2 и задължително трябва да свали двайсет и пет килограма, за да не ѝ се усложни положението. Трябва да ѝ помогнеш. В края на краищата и двамата имате за какво да живеете.“