Влезе в колибата, Елша влезе след него. На един стол с възглавничка зад прага седеше старица — да може да гледа светлината навън. От рошавата й бяла коса стърчаха пера. Една пъстра кокошка се бе настанила в скута й. Тя се усмихна на Ястреба с омайваща благост и кимна учтиво на госта. Кокошката се стресна, изкудкудяка и избяга.
— Това е Мос — каза Ястреба. — Вещица с много умения, най-голямото от които е добротата.
Така, помисли си Елша, Върховният маг на Роук можеше да представи някой велик чародей на някоя велика владетелка. Поклони се. Старата жена сведе глава и се позасмя.
Махна широко с лявата си ръка и погледна питащо Ястреба.
— Тенар и Техану ли? Още са в Хавнър, с краля, доколкото знам. Сигурно добре си прекарват там, при ония хубави гледки, с големия град и палатите.
— Направих ни корони! — извика Пиренче и изскочи от пълната с ароматни миризми вътрешност на къщата. — Като крале и кралици. Видя ли? — Заопипва кокошите пера, щръкнали във всички посоки от буйната й коса. Леля Мос, сетила се и тя за странната си прическа, почна да скубе с лявата си ръка перата и направи гримаса.
— Короните са тежки — каза Ястреба, наведе се и леко заизмъква перата от рядката сива коса.
— Коя е кралицата, Госинястъв? — извика Пиренче. — Коя е кралицата? Банен е кралят, ма кралицата коя е?
— Крал Лебанен си няма кралица, Пиренче.
— Че що не? Трябва да има. Що няма?
— Може би си я търси?
— Ще се ожени за Техану! — изврещя радостно жената. — Даа!
Елша вида как лицето на Ястреба се промени, стегна се и стана на камък.
Но той каза само:
— Съмнявам се.
Вдигна перата, които беше измъкнал от косата на Мос, и ги погали леко.
— Дошъл съм за една услуга. Както винаги, лельо Мос.
Тя протегна здравата си ръка и хвана неговата с толкова нежност, че Елша се трогна до дъното на душата си.
— Искам да ми заемеш едно от паленцата си.
Мос се понатъжи. Пиренче, застанала до нея, гледаше глуповато, а после изведнъж викна:
— Палетата! Лельо Мос, палетата! Ама тях ги няма!
Старата кимна унило и тъжно погали грубата кафява ръка на Ястреба.
— Някой ги е поискал?
— Най-голямото излезе и сигурно е избягало в гората и някое животно го е убило, щото не се върна, а после старият Овньо дойде и рече, че му трябват овчарски кучета и щял да вземе и двете да ги обучи, и Лелчето му ги даде, щот’ гонеха пилетата, дето ги измъти Снежинка, и щот’ цялата къща отаковаха отвътре и отвън, тъй де.
— Е, Овньо доста работа ще си отвори, докато ги обучи — каза с усмивка Ястреба. — Радвам се, че ги е взел, но жалко, че ги няма, защото исках да заема едно за една-две нощи. Спяха на леглото ти, нали, Мос?
Тя кимна, все така натъжена. После лицето й леко просветна, тя кривна глава на една страна и измяука. Ястреба примига, но Пиренчето я разбра.
— О! Котетата! — извика тя. — Сивка си има две, а Черньо й уби едно, докато го спрем, но трябва да има още две-три тъдява, спят с Лелчето и с Биди повечето нощи, откак кученцата ги няма. Коте! Коте! Коте! Къде сте, пис-пис? — И след много суетня, дращене и късащо тъпанчетата мяукане в мрачината на къщата тя се появи с едно сиво котенце. — Ето едно! — извика тя и го хвърли на Ястреба. Той го хвана непохватно и то веднага го ухапа.
— Хайде, хайде кротко — заговори му той. — Успокой се. — Животинчето измяука и отново се опита да го ухапе. Мос му махна с ръка и той го положи в скута й. Тя бавно го погали с тежката си длан. То веднага се отпусна по коремче, изпъна се, вдигна очи към нея и измърка.
— Можеш ли да ми го заемеш за малко?
Старата вещица вдигна ръка от котето в царствен жест, който говореше ясно: твое е.
— Нашият майстор Елша има неспокойни сънища, нали разбираш, и си помислих, че ако си има животинче до себе си нощем, може пък да му помогне да спи спокойно.
Мос кимна мрачно, погледна Елша в очите, пъхна ръката си под котето и го вдигна към него. Елша го пое много предпазливо, но то нито изсъска, нито го захапа. Изкатери се по ръката му и се впи във врата му под косата, вързана хлабаво на тила.
На връщане към къщата на Стария маг — котето се беше пъхнало под ризата на Елша — Ястреба обясни:
— Веднъж, когато още бях новак в изкуството си, ме помолиха да излекувам едно дете с червена треска. Знаех, че момчето умира, ала не можех да се насиля да го оставя. Опитах се да замина с него. Да го върна. През каменната стена… И така, тук, в плът, паднах до леглото и легнах все едно, че самият аз съм умрял. Имаше една вещица, която се досетила каква е работата, върнала ме в къщата ми и ме сложила на леглото. А в къщата си имах едно животно, с което се бях сдружил като момче на Роук, диво същество, което дойде при мен по своя воля и остана с мен. Един отак. Знаеш ли ги? Мисля, че на север ги няма.