Елша се поколеба.
— Знам за тях само от „Подвига“, където се разказва как… как магьосникът дошъл в Двора на Теренон в Оскил. И отакът се опитал да го предупреди за един гебет, дето вървял с него. И той се освободил от гебета, но животинчето било хванато и убито.
Ястреба продължи двайсетина крачки, без да проговори.
— Да… Така. Е, моят отак също спаси живота ми, когато се озовах поради собствената си глупост от другата страна на стената, тялото ми тук, а душата ми — отвъд. Отакът дойде при мен и ме изми, както се мият те и както умиват малките си, като котките, със сух език, търпеливо, докосваше ме и ме връщаше към живота с докосването си, връщаше ме в тялото ми. А дарът, който ми даде животинчето, не беше само живот, но и познание, толкова голямо, колкото не бях научил на Роук… Но виждаш ли, знанието го забравям.
— Казвам познание, но беше по-скоро тайнство — продължи той. — Каква е разликата между нас и животните? Речта? Всички животни имат някакъв начин да си говорят, да си кажат „ела“ и „пази се“, и много още; но не могат да разказват истории и не могат да казват лъжи. Докато ние можем… Но драконите говорят: говорят на Истинската реч, на езика на Сътворението, в който не съществуват лъжи, в който да разкажеш една история означава да я накараш да бъде! И въпреки това ние наричаме драконите животни… Тъй че може би разликата не е в езика. Може би е в това: животните не правят нито добро, нито зло. Правят това, което трябва да правят. Ние можем да наричаме това, което правят, вредно или полезно, но доброто и злото принадлежат на нас, които предпочитаме да избираме какво да правим. Да, драконите са опасни. Да, те могат да пакостят. Но те не са зли. Те, ако искаш, са под нашия морал, като всяко животно. Или над него. Извън него. Нищо общо нямат с него.
— Ние сме тези, които трябва все да избираме и да избираме. — Той въздъхна. — Животните трябва само да бъдат и да правят. Ние сме в ярема, а те са свободни. Тъй че да бъдеш животно означава да познаеш малко свобода… Снощи си мислех как вещиците често си имат компания, нещо познато. Леля ми си имаше едно старо куче, което никога не лаеше. Наричаше го Гоубфор. А Върховният маг Немерл, когато за пръв път дойдох на остров Роук, си имаше гарван, който навсякъде ходеше с него. И се сетих за една млада жена, която познавах някога, носеше си за гривна малък дракон-гущер, хареки. И така, най-сетне се сетих за моя отак. Тогава си рекох, щом това, което му трябва на Елша, за да го пази от стената, е топлината на едно докосване, защо да не е животно? След като те виждат живота, а не смъртта. Може би едно куче или коте ще е също толкова добро, колкото един Повелител на Роук…
И така се оказа. Котето, явно щастливо, че се е махнало от къщата, пълна с кучета, котараци и петли, и непредсказуемата Пиренче, много се стараеше да покаже, че е благонадеждна и старателна котка, обикаляше зорко из къщата за мишки, возеше се на рамото на Елша под косата му, когато му се позволи, а щом той си легнеше, мигом се сгушваше да заспи и почваше да мърка под брадичката му. Елша спа цялата нощ, без да помни за никакъв сън, а когато се събуди, котенцето беше седнало на гърдите му и миеше ушите си кротко и добродетелно.
Ала когато Ястреба се опита да разбере пола му, то засъска и се заинати.
— Е добре — каза той и бързо дръпна ръката си да не пострада. — Твоя работа. Или е мъжко, или е женско, Елша, в това съм сигурен.
— Все едно, няма да му дам име — каза Елша. — Котетата си отиват като пламъци на свещи. Като му дадеш име, после ще скърбиш за него.
Същия ден Елша предложи да идат да оправят оградата на пасището и двамата тръгнаха да я обиколят, Ястреба от вътрешната страна, а Елша от външната. Щом някой от двамата намереше колове, започнали да прогниват, или разхлабени летви, Елша прокарваше длани по дървото, опипваше с пръсти, подръпваше и заглаждаше, и укрепваше, с онзи несвързан монотонен напев, почти безмълвен в гърлото и гърдите му, с отпуснато и съсредоточено лице.
По едно време Ястреба го загледа и промълви:
— А аз си въобразявах, че е от само себе си!
Потънал в работата си, Елша не го попита какво има предвид.
— Ето — каза той. — Това ще държи. — И продължиха, следвани неотстъпно от двете любопитни кози, които побутваха и подръпваха оправените части, сякаш искаха да ги проверят.