— Мислех си — проговори Ястреба, — че може би трябва да заминеш за Хавнър.
Елша го погледна с тревога.
— Аз пък мислех, че може би, щом вече мога да се пазя от… онова място… ще мога да се върна у дома на Таон. — Беше загубил вяра още докато го казваше.
— Би могъл, но не смятам, че ще е разумно.
Елша отвърна с неохота.
— Голяма работа е, да помолиш за едно коте да те опази от пълчищата на мъртвите.
— Така е.
— Но… какво да правя в Хавнър? — И с внезапен изблик на надежда попита: — Ще дойдете ли с мен?
Ястреба поклати глава.
— Аз оставам тук.
— Но Повелителят на шарките…
— Те прати при мен. И те прати при онези, които трябва да чуят историята ти и да разберат какво означава… Казвам ти, Елша, мисля, че в сърцето си Пазителят на шарките вярва, че съм онова, което бях. Вярва, че аз просто се крия тук, в лесовете на Гонт, и че ще се появя, когато нуждата е най-голяма. — Старецът погледна потните си опърпани дрехи и калните си обуща и се засмя. — В целия си блясък.
— Бее — каза козата зад него.
— Но все едно, Елша, прав е бил да те прати тук, след като тя трябваше да е тук, ако не беше заминала за Хавнър.
— Господарката Тенар?
— Хама Гондун. Така я нарече самият Пазител на шарките — каза Ястреба и погледна през оградата към Елша, с непроницаеми очи. — Една жена на Гонт. Жената на Гонт. Техану.
2.
Дворци
Когато Елша слезе на пристанището, „Далнолет“ още си беше там и товареше греди. Но той знаеше, че на този кораб вече няма да го посрещнат гостоприемно, и затова отиде до вързания в съседство малък разнебитен крайбрежен съд, носещ името „Красивата роза“.
Ястреба му беше дал пълномощно за безплатен превоз, подписано от краля и подпечатано с Руната на мира.
— Прати го за мен, да го използвам, ако премисля — беше изсумтял старецът. — Ще ти послужи.
Капитанът на кораба, след като повика ковчежника си да му го прочете, изведнъж стана много учтив и се извини за тесните каюти и дългото пътуване. „Красивата роза“, разбира се, заминаваше за Хавнър, но беше каботажен кораб, продаваше дребна стока от пристан на пристан и сигурно щеше да мине цял месец, докато заобиколят югоизточния бряг на Големия остров до Кралския град.
Елша му отвърна, че това го устройва напълно. Защото макар да се боеше от пътуването, още повече го плашеше краят му.
От новолуние до полумесечина, за него пътуването се оказа време на мир и покой. Сивото коте се оказа издръжлив пътник, по цял ден енергично претърсваше корабчето за мишки, но вечер вярно се сгушваше под брадичката му на една педя разстояние; и за негова несекваща почуда, малкото късче жива топлина го пазеше от каменната стена и от гласовете, викащи го отвъд нея. Не напълно. Не толкова, че съвсем да забрави за тях. Бяха си там, малко отвъд булото на съня в нощния мрак, и малко отвъд светлината на деня. Докато спеше в топлите нощи на палубата, той често отваряше очи и гледаше как звездите се движат, полюшват се от лекото поклащане на закотвения съд, следвайки своя път през небесата на запад. Все още беше обсебен от духове. Но през този половин месец от лятото покрай бреговете на Камебер, на Барниск и на Големия остров можеше да обърне гръб на своите призраци.
Дни наред котето беше дебнало един млад плъх, голям почти колкото него. Когато го видя да дърпа с гордо усилие тялото му по палубата, един от моряците го нарече „Дръп“ и Елша прие да го нарича така.
Преплаваха през проливите на Ебавнор и през входа на залива Хавнър. Отвъд блесналата на слънцето водна шир малко по малко от далечната омара започнаха да се открояват белите кули на града в центъра на света. Когато се появиха, Елша стоеше при носа и щом погледна нагоре, видя на върха на най-високата кула блесналата сребърна светлина — Меча на Ерет-Акбе.
Съжали, че не може да остане на борда и да продължи, вместо да слиза на брега на великия град, за да се озове сред велики хора с писмо до краля. Знаеше си, че не го бива за пратеник. Защо го бяха натоварили с такова тежко бреме? Как бе възможно някакъв си селски заклинател, който нищо не разбира от висши материи и дълбоки изкуства, да се окаже призван за тези странствания от една земя до друга, от магьосник до монарх, от живите до мъртвите?
Нещо подобно бе споделил и с Ястреба.
— Всичко това е извън силите ми — беше му казал.
А старецът го поизгледа, нарече го с истинското му име и му отвърна:
— Светът е огромен и странен, Хара, но не толкова огромен и странен, колкото са умовете ни. Сещай се за това понякога.
Зад града небето бе причерняло от разразила се на сушата гръмотевична буря. Кулите грееха бели на пурпурно-черния фон и чайки се рееха над тях като разлетели се от вятъра огнени искри.