Посредством своите пратеници Лебанен търпеливо и много вежливо изтъкваше, че Пръстенът на мира, преди всичко, е дар от Моред на Елфаран, прескъп спомен за най-обичаните крал и кралица на Архипелага. И също така много свята реликва, че на него е изписана руната на Обвързване, могъщо заклинание за благослов. Преди около четири столетия Ерет-Акбе го отнесъл в Каргските земи като оброк за нерушим мир. Но жреците на Авабат бяха нарушили този оброк и бяха строшили Пръстена. А ето че преди четиридесет години Ястреба от Роук и Тенар от Атуан го бяха скрепили. И така, какво ще кажете за мира?
Това бе същината на посланията му до крал Тол.
И ето че преди месец, малко след Дълготрайния танц на лятото, бе пристигнала флота през протока Фелкуей, нагоре през провлаците на Ебавнор и между порталите на Хавнърския залив: дълги червени кораби с яркочервени платна, понесли на борда си увенчани с пера воини, пратеници в пищни халати и няколко забулени жени.
„Нека дъщерята на Тол, Върховния крал, който седи на трона на Торег и чийто предтеча е Вулуа, да носи Пръстена на мира на ръката си, както го е носила кралицата на Солея Елфаран, и това да е знакът за вечен мир между Запада и Източните острови.“
Това бе посланието на Върховния крал до Лебанен. Написано бе на свитък с големи хардийски руни, но преди да го връчи на крал Лебанен, посланикът на Тол го прочете на глас, публично, пред пратениците и двора на Хавнър, а се беше събрал целият двор, за да бъде оказана почит на каргските пратеници. Може би защото посланикът всъщност не можеше да чете на хардийски, а изрече думите високо и бавно по памет, те прозвучаха като ултиматум.
Принцесата не каза нищо. Стоеше сред десетте слугини или робини, които я бяха придружили до Хавнър, и рояка дворцови дами, на които набързо бе наредено да се грижат за нея и да й оказват почит. Беше забулена, забулена от глава до пети, както, изглежда, диктуваше обичаят на знатните жени в Хур-ат-Хур. Булата, червени и извезани със златни нишки, се спускаха до пода от шапката с плоска периферия или прическата, така че принцесата приличаше на червена колона или стълб — цилиндрична, безлика, неподвижна и безмълвна.
— Върховният крал Тол ни оказва превелика чест — изрече Лебанен с ясен и спокоен глас; след което замълча. Дворът и посланиците зачакаха. — Принцесо, вие сте добре дошла — обърна се той към забулената фигура. Тя не помръдна.
— Нека принцесата бъде настанена в Речния дом и нека всичко бъде както тя пожелае — каза Лебанен.
Речният дом беше красив малък палат в най-северния край на града, вграден към старата градска стена, с тераси над рекичката Серенен. Беше го построила кралица Херу и често го наричаха „Дома на кралицата“. Когато Лебанен се възкачи на трона, бе заповядал да го възстановят и обзаведат, заедно с Палата на Махарион, наричан „Новия дворец“, в който провеждаше дворцовия си съвет. Речния дом използваше само за летни празненства и понякога като място за отдих, за няколко дни.
Тълпата придворни леко се разшумя. В Дома на кралицата?
След като размени с пратениците на Каргад дължимите любезности, Лебанен напусна залата за аудиенции. Отиде в гардеробната си, където можеше да е толкова сам, колкото можеше да е сам един крал, със стария си слуга Дъб, когото бе познавал през целия си живот.
Тресна позлатения свитък на масата.
— Сиренце в капан за плъх. — С бяс извади от канията камата, която носеше винаги, и я заби в посланието на Върховния крал. — Прасето в торбата. Подаръчета. Пръстенът на нейната ръка, а нашийникът — на моя врат.
Дъб го зяпна, онемял и стъписан. Принц Арен Енладски никога не губеше самообладание. Като дете можеше да поплаче малко, да изхлипа, но повече — не. Твърде добре беше обучен, твърде дисциплиниран беше, за да се поддаде на гняв. А като крал, като крал, който бе спечелил владението си, след като бе пребродил страната на мъртвите, той можеше да бъде суров, но винаги, смяташе Дъб, винаги беше твърде горд, твърде силен, за да отстъпи на гнева.
— Няма да позволя да ме използват! — изрева Лебанен и отново заби камата си, с толкова почерняло лице и заслепен от ярост, че старецът се дръпна, вече наистина уплашен.