Лебанен го видя. Винаги виждаше хората около себе си.
Прибра камата си в канията. И изрече с малко по-сдържан тон:
— Дъб, заклевам се в името си, ще унищожа Тол и неговото кралство, но няма да му позволя да ме използва като подлога за трона си. — После вдиша дълбоко и седна, за да може Дъб да свали тежкия, отрупан със злато халат от раменете му.
Дъб не промълви нито дума пред никого, но последваха, разбира се, неизбежните умувания около принцесата на каргите и какво ще прави сега кралят с нея — или по-точно, какво вече е направил.
Той не бе заявил, че приема предложението да се венчае за принцесата. Защото всички бяха съгласни, че тя му е предложена за невяста; фразите около Пръстена на Елфаран трудно прикриваха предложението или сделката, или заплахата. Но също така не го беше и отказал. Отговорът му (безкрайно анализиран) гласеше, че тя трябва да живее в Речния дом: Дома на кралицата. Това беше многозначително, нали? Но от друга страна, защо не в Новия дворец? Защо ще я праща в другия край на града?
След коронясването на Лебанен дами от знатни домове и принцеси от стари кралски родословия на Енлад, Еа и Шелиет идваха да посетят кралския двор. Отнасяха се тях с най-царствена почит и кралят бе танцувал на техните сватби, когато, една по една, се задомяваха за местни благородници или богати хора от простолюдието. Беше добре известно, че харесва компанията на жени, както и съветите им, че флиртува с охота с хубави момичета и кани по някоя интелигентна жена да го посъветва, да го подразни макар, или да го утеши. Но никое момиче или жена не беше стигало и до сянката на най-малкия шанс да се омъжи за него. И нито една не беше настанявана в Речния дом.
Кралят трябва да си има кралица, повтаряха един подир друг съветниците му.
Наистина трябва да се ожениш, Арен, бе казала майка му последния път, когато я видя жива.
Наследникът на Моред да си няма наследник? — питаха простите хора.
На всички тях той бе отговарял с различни думи и по различни поводи: Дайте ми време. Имам да възстановявам едно кралство от руините. Оставете ме да направя дом, достоен за кралица, владение, което детето ми да може да управлява. И тъй като беше много обичан и много му вярваха, а и все още беше млад и беше чаровен и убедителен, се беше отървал от всички тези обсаждащи го, изпълнени с надежда девици. До този момент.
Какво се криеше под дебелите червени була? Кой живееше под тази неразтваряща се шатра? Придворните дами, прикрепени към антуража на принцесата, биваха обсаждани с въпроси. Хубава ли е? Грозна ли е? Вярно ли е, че била висока и стройна, ниска и мускулеста, бяла като мляко, пъпчива, едноока, жълтокоса, тъмнокоса, четиридесет и пет годишна, десетгодишна, лигав изрод, умна красавица?
Постепенно, слуховете започнаха да се стичат в една посока. Беше млада, макар не и дете; с коса нито жълта, нито черна; достатъчно хубава според някои дами; грозновата според други. Дума не говорела на хардийски, твърдяха всички, и не искала да се научи. Криеше се между жените си, а принудеше ли се да излезе от стаята си, се криеше под червената шатра на булата си. Кралят лично я беше навестил, като проява на домакинска любезност. Нито му се поклонила, нито проговорила или направила какъвто и да било знак, а си стояла там, според унилия коментар на старата лейди Йеса, „като тухлен комин“.
Той й говореше с посредничеството на хора, които му бяха служили като пратеници в Каргските земи, и с посредничеството на каргските посланици, които говореха на хардийски доста прилично. Упорито й предаваше комплиментите си и питанията си относно нейните желания и предпочитания. Преводачите говореха с нейните жени, чиито була бяха по-къси и някак не толкова непроницаеми. Жените й се струпваха около неподвижния червен стълб, ломотеха и бръмчаха, и се връщаха при преводачите, а преводачите уведомяваха краля, че принцесата е доволна и не иска нищо.
Беше тук вече от половин месец, когато Тенар и Техану пристигнаха от Гонт. Лебанен бе изпратил кораб с послание, в което ги молеше да дойдат, малко преди флота на Каргад да доведе принцесата и по причини, които нямаха нищо общо с нея или с крал Тол. Но още първия път, когато остана насаме с Тенар, той избухна:
— Какво да правя с нея? Какво мога да направя?
— Разкажи ми — отвърна Тенар, леко стъписана.
Лебанен беше прекарал твърде кратко време с Тенар, въпреки че през годините си бяха писали писма; не беше привикнал още с това, че косата й е побеляла, а и му се струваше по-дребничка, отколкото я помнеше; но моментално почувства, както и преди петнадесет години, че може да й каже всичко и че тя ще го разбере.
— Цели пет години градих търговските връзки и се стараех да поддържам добри отношения с Тол, защото е боен владетел и не искам кралството ми да бъде заклещено, както при управлението на Махарион, между дракони на запад и бойни вождове на изток. И защото управлявам под Знака на мира. И всичко вървеше добре, до това. Докато не ми изпрати най-неочаквано това момиче, заявявайки: щом искаш мир, дай й Пръстена на Елфаран. Твоят пръстен, Тенар! Твоят и на Гед!