Беше минало много време, откакто бе мислил толкова живо за онова ужасно пътуване. Но черното камъче от онази планина винаги лежеше на сърцето му.
И сега му се струваше, че споменът за онази земя, за тъмнината й, за праха, винаги беше стоял в ума му, малко под пъстрата жива игра на дните, въпреки че винаги се беше старал да извръща поглед от него. А извръщаше поглед, защото не можеше да понесе осъзнаването, че най-накрая отново ще иде там: ще иде самичък, без другар и завинаги. За да стои там с празен поглед, безмълвен, сред сенките на града-сянка. Без никога да види слънчевия зрак или да пие вода, или да докосне жива ръка.
Надигна се рязко, за да се отърси от тези мрачни мисли. Прибра камъчето в кесийката, приготви се за лягане, загаси лампата и легна. И изведнъж я видя отново: сумрачно сивата земя от прах и камъни. Издигаше се далече напред в черни, ръбести върхове, но тук се спускаше надясно, все по-надолу и по-надолу, в непрогледен мрак. „Какво ли се простира натам?“, беше попитал той Гед, докато крачеха все надолу и надолу. Спътникът му бе отвърнал, че не знае, че пътят нататък може би няма край.
Лебанен стана, ядосан и разтревожен от неумолимата нишка на мисълта си. Очите му подириха прозореца. Гледаше на север. Обичаше гледката от Хавнър над хълмовете, към високата, увенчана със сиви скали Онн. Още по на север, невидим оттук, отвъд простора на Големия остров и морето на Еа, беше Енлад, родният му дом.
Легнал, можеше да вижда само небето, ясното лятно нощно небе, Сърцето на лебеда, носещо се високо сред по-малките звезди. Неговото кралство. Кралството на светлината, на живота, в което звездите разцъфваха като бели цветя на изток и гаснеха в светлика на запад. Нямаше да мисли за онова друго владение, в което звездите бяха неподвижни, където в дланта човешка няма сила и където няма верен път, защото никой път не води за никъде.
Зяпнал към звездите, той съзнателно отклони ума си от онези спомени и от мислите за Гед. Помисли си за Тенар: звученето на гласа й, допира на ръката й. Придворните бяха формално сдържани, внимаваха как и кога да докоснат краля. Тя не беше. Слагаше ръката си на неговата и се смееше. Държеше се с него по-свойски, отколкото родната му майка навремето.
Роза, принцесата на дома Енлад, беше умряла от треска преди две години, докато той се намираше на борда на един кораб, идващ на кралска визита в Берайла на Енлад и островите на юг от него. Не беше разбрал за смъртта й, докато не пристигна в града и родния си дом, заварвайки ги потънали в траур.
Майка му сега се намираше там, в тъмната страна, в сухата страна. Ако отидеше там и минеше покрай нея, тя нямаше да го види. Нямаше да му проговори.
Стисна юмруци. Намести възглавниците на леглото си, помъчи се да се отпусне, помъчи се да отклони ума си от там, да помисли за неща, които нямаше да го върнат отново там. Да помисли за майка си като жива, за гласа й, за тъмните й очи под извитите вежди, за нежните й ръце.
Или да помисли за Тенар. Съзнаваше, че е поканил Тенар да дойде в Хавнър не само за да се съветва с нея, а защото тя беше майката, която му бе останала. Имаше нужда от тази любов, да я дава и получава. Обич, не правеща отстъпки и не приемаща условия. Очите на Тенар бяха сиви, не тъмни, но прозираха през него с пронизващо добросърдечие, неподведено от неговите думи или дела.
Знаеше, че се справя добре с онова, за което беше призван. Знаеше, че е добър в ролята си на крал. Но само с родната си майка и с Тенар беше разбирал някога, извън всякакво съмнение и колебание, какво означава да бъде крал.
Тенар го бе познавала още като младеж, преди да получи короната. Обикнала го беше оттогава и завинаги, заради самия него, заради Гед и заради самата себе си. За нея той беше синът, който никога не разбива сърцето ти.
Но смяташе, че все още има какво да оправя в себе си, след като можеше да бъде толкова гневлив и несправедлив към горкото момиче от Хур-ат-Хур.
Беше присъствала на последната аудиенция на пратениците от Авабат. Лебанен я беше помолил да бъде там и тя дойде с удоволствие. Когато бе пристигнала и завари каргите в двора, беше очаквала, че ще странят от нея или най-малкото ще я гледат накриво: жрицата изменничка, която с крадливия маг Ястреба беше откраднала Пръстена на Ерет-Акбе от съкровищницата на Гробниците на Атуан и предателски беше избягала с него в Хавнър. Заради нея при това Архипелагът отново си имаше крал. Каргите с право можеха да я обвиняват заради всичко това.