Тенар се смяташе за щастлива, че не се е родила на толкова изостанал и варварски остров като Хур-ат-Хур, че никога не й се беше налагало да носи фейаг. Но знаеше какво е да си родена в хватката на желязна традиция. Неин дълг беше да направи каквото може, за да помогне на принцесата, докато е още в Хавнър. Но не смяташе да остава тук задълго.
Крачеше из градината, гледаше как пръските на фонтаните проблясват под звездната светлина и си мислеше как и кога ще може да се върне у дома.
Нямаше нищо против формалностите на дворцовия живот, не я притесняваше и съзнаването, че под цялата учтивост ври и кипи от амбиции, съперничества, страсти и сблъсъци на интереси. Самата тя бе отраснала в среда, изпълнена с ритуали, лицемерие и тайна политика, и всичко това нито я плашеше, нито я безпокоеше. Просто й беше мъчно за дома. Искаше да се върне на Гонт, с Гед, в техния дом.
Беше дошла в Хавнър, защото Лебанен я бе повикал с Техану, както и Гед, ако се съгласи; но Гед отказа да дойде, а Техану не можеше да замине без нея. Виж, това я плашеше и тревожеше. Нима дъщеря й толкова не можеше да се откъсне от нея? Лебанен имаше нужда от съвета на Техану, не от нейния. Но дъщеря й се беше вкопчила в нея, също толкова притеснена, също толкова чувстваща се не на място в двора на Хавнър, колкото момичето от Хур-ат-Хур, и също като нея — мълчалива и необщителна.
Така че Тенар трябваше да играе ролята на дойка, на наставничка и на придружителка вече и за двете, две уплашени момичета, които не можеха да вземат в ръце властта си, докато на нея самата не й трябваше никаква власт, освен свободата да се върне у дома, където й беше мястото, и да помага на Гед в градината.
Съжаляваше, че не могат да си посадят у дома бели рози като тукашните. Толкова уханен бе мирисът им в нощта. Но горе в планината беше твърде ветровито, а слънцето през лятото беше прекалено горещо. Пък и козите сигурно щяха да изядат розите.
Най-сетне тръгна през източното крило към покоите, в които ги бяха настанили с Техану. Дъщеря й беше заспала, тъй като беше късно. Пламъче колкото перла гореше на фитила на малката алабастрова лампа. Покоите с високите тавани бяха притихнали, потънали в сенки. Тя загаси лампата, легна си и скоро потъна в сън.
Вървеше по тесен, виещ се, сводест каменен коридор. Носеше алабастровата лампа. Мъничкият й овал от светлина й сочеше пътя в тъмното. Стигна до някаква врата, водеща към стая. В стаята имаше хора с птичи криле. Някои имаха птичи глави — на ястреби и лешояди. Стояха или клечаха неподвижно, без да поглеждат нито към нея, нито към нищо, с очи, обкръжени с бяло и червено. Крилете им приличаха на огромни черни плащове, провиснали от раменете им. Знаеше, че не могат да летят. Бяха толкова скръбни, така безнадеждни, а въздухът в стаята бе толкова мръсен, че тя се опита да се обърне, да побегне, но не можеше да се движи; и борейки се с тази парализа, се събуди.
Отново се озова сред топлите сенки, под звездите в прозореца, при мириса на рози, тихия шум на потъналия в сън град и диханието на спящата Техану.
Стана рязко, за да отърси от главата си останките от съня. Беше Рисуваната стая в Лабиринта на Гробниците, където за първи път бе срещнала Гед лице в лице, преди четиридесет години. В съня рисунките на стените бяха оживели. Само че това не беше живот. Беше безкрайният, вечният неживот на онези, които са умрели, без да се преродят: прокълнатите от Безименните: неверниците, западняците, магьосниците.
След като човек умре, той се преражда. Това бе изричното знание, с което беше отраснала. Когато като дете я отведоха в Гробниците, за да стане Арха, Погълнатата, й казаха, че тя единствена от всички хора се е прераждала и ще се преражда като самата себе си, живот след живот. Понякога го беше вярвала, но не винаги, още докато беше жрицата на Гробниците, а оттогава изобщо бе престанала да го вярва. Но знаеше онова, което знаеха всички хора на Каргските земи — че след като умрат, се прераждат в ново тяло, светлина, загасваща и светваща отново в същия миг на друго място, в женска утроба или в яйцето на мушица, или в понесено от вятъра семе трева, връщат се отново, за да съществуват, забравили предишния си живот, нов живот за новия, живот след живот — вечно.