Този път беше различно. Още щом пристъпи в антрето, отвътре се чу писък и шум от разбягали се хора. Принцесата изхвърча през вратата като обезумяла, хвърли се към Тенар и я прегърна. Тенар беше дребничка, а принцесата — висока, жизнена млада жена, изпълнена с пламенно чувство — така че буквално я събори, но успя да я задържи в силните си ръце.
— О, лейди Арха, лейди Арха, спасете ме, спасете ме! — разплака се тя.
— Принцесо! Какво става?
Принцесата беше обляна в сълзи — сълзи на ужас или на облекчение, или на двете едновременно, и от всичките й оплаквания и молби Тенар успя да разбере само, че бърбори нещо за дракони и жертвоприношение.
— Край Хавнър няма никакви дракони — каза тя строго и се освободи от прегръдката на момичето — и никой няма да бъде принасян в жертва. Какво става? Какво са ви казали?
— Жените казаха, че драконите идват и че ще принесат в жертва кралска дъщеря, а не коза, защото са магьосници, и аз се уплаших. — Принцесата стисна ръце и се опита да овладее паниката, която я беше обзела. Страхът й беше истински, неудържим, и Тенар я съжали. Но не се постара да скрие съжалението си. Момичето трябваше да се научи да държи на достойнството си.
— Вашите жени са невежи и не знаят достатъчно хардийски, за да разберат какво им казват хората. А самата вие изобщо не знаете хардийски. Ако го знаехте, щяхте да разберете, че няма от какво да се страхувате. Случайно да виждате хората в тази къща да бягат разплакани и да пищят?
Принцесата я зяпна. Този път не носеше нито шапка, нито була, беше само по тънка рокля, защото денят бе топъл. За първи път Тенар я виждаше не като смътен силует под червените була. Макар очите на принцесата да бяха подути от сълзите, а лицето й подпухнало, беше великолепна: светлокафява коса, светлокафяви очи, закръглени рамене и пълни гърди, тънко кръстче — жена в разцвета на своята хубост и сила.
— И никой от тези хора няма да бъде принесен в жертва? — отрони най-сетне тя.
— Никой няма да бъде принесен в жертва.
— Тогава защо идват драконите?
Тенар вдиша дълбоко.
— Принцесо, твърде много неща има, за които трябва да си поговорим. Ако ме приемате за своя приятелка…
— О, да — отвърна принцесата, хвана ръката на Тенар и я стисна много силно. — Ти си моя приятелка. Нямам друга приятелка, готова съм кръвта си да пролея за теб.
Колкото и да звучеше глупаво, Тенар знаеше, че е вярно.
Отвърна на ръкостискането на момичето, колкото можа, и каза:
— И ти си моя приятелка. Кажи ми името си.
Очите на принцесата се ококориха. На горната й устна все още имаше едно мокро петънце, и се беше подула от плача. Долната й устна трепереше. Въздъхна дълбоко и промълви:
— Сесеракх.
— Сесеракх, моето име не е Арха, а Тенар.
— Тенар — каза момичето и стисна ръката й още по-силно.
— Така — каза Тенар; мъчеше се да овладее положението. — Пътят ми дотук беше дълъг и ожаднях. Моля да седнем и ако може, да ми донесат вода. А след това можем да поговорим.
— Да — рече принцесата и изхвърча от стаята като озверяла лъвица. От вътрешната стая се разнесоха крясъци и викове, и отново шум от разбягали се във всички посоки хора. Появи се една от слугините й, заоправя разтреперана воала си и забърбори на толкова мътен диалект, че Тенар думичка не можа да разбере. „Говори на прокълнатия език!“, изрева отвътре принцесата и горката жена жално зацвърча на завален хардийски:
— Да седи? Да пие? Лейди?
Насред тъмната претрупана стая поставиха два стола, един срещу друг. Сесеракх застана до единия.
— Бих предпочела да поседнем отвън, в сянката, над водата — каза Тенар. — Ако благоволите, принцесо.
Принцесата изкрещя, жените се разшетаха и изнесоха столовете на дървената тераса. Двете седнаха една до друга.
— Така е по-добре — въздъхна Тенар. Все още й беше странно, че говори на каргски. Никаква трудност не изпитваше, но имаше чувството, че не е самата тя, че говори някой друг, актьор, играещ ролята й.
— Водата ти харесва? — запита принцесата. Лицето й си беше възвърнало нормалния цвят на гъста сметана, а очите й, вече не толкова подути от сълзите, бяха синкаво златисти, или просто сини, със златни точици.
— Да. А на теб?
— Мразя я. Там, където живеех, нямаше вода.
— Пустиня? И аз живях в пустиня. До шестнайсет. После прекосих морето и дойдох на запад. Обичам водата, морето, реките.
— О, морето! — проплака Сесеракх, сви се и се хвана за главата. — О, мразя го, мразя го! Душата си изповръщах. През цялото време. Ден след ден. Не искам никога повече да видя море. — Погледна бързо през клоните на върбите към кроткия плитък поток отдолу. — Е, тази река не е лоша — каза малко недоверчиво.