— Тя е тази, която ни брани — каза той.
— Сама?
— Не се бой за нея. Тя е дъщеря на дракон и сестра на дракон. Отива там, където ние не можем. Не се бой за нея, Тенар.
Тя сведе кротко глава.
— Благодаря ти, че ми я върна здрава и невредима. Поне засега.
Бяха се отделили от останалите, в коридора, водещ към източните покои на двореца. Тенар вдигна очи към краля.
— Говорих с принцесата за дракони.
— Принцесата ли — повтори той безразлично.
— Тя си има име. Не мога да ти го кажа, защото вярва, че можеш да го използваш, за да унищожиш душата й.
Той се намръщи.
— В Хур-ат-Хур има дракони. Малки, според нея, и без криле, и не говорят. Но са свещени. Свещеният знак, залогът за смъртта и прераждането. Тя ми напомни, че моят народ не отива там, където отиват вашите хора, когато умрат. Онази суха земя, за която разказва Елша, ние не отиваме там. Нито принцесата, нито аз. Нито драконите.
Сдържаността на Лебанен моментално се смени с напрегнато внимание.
— Въпросите на Гед за Техану — промълви той. — Това ли са отговорите?
— Зная само това, което принцесата ми каза, или ми го припомни. Тази вечер ще говоря с Техану за това.
Той се намръщи замислено; после лицето му се проясни. Наведе се и целуна Тенар по бузата за лека нощ. Отдалечи се и тя го изгледа. Беше разтопил сърцето й, беше я замаял, но не беше заслепена. „Още го е страх от принцесата“ — помисли тя.
Тронната зала беше най-старото помещение в двореца на Махарион. Беше залата на Гемал Морския син, принца на Илиен, станал крал в Хавнър и от чието родословие произлизаше кралица Херу и нейният син Махарион. Хавнърската балада гласеше:
Около тази зала в продължение на столетие наследниците на Гемал бяха съградили още по-голям дворец, а накрая Херу и Махарион бяха издигнали Кулата от алабастър, Кулата на кралицата и Кулата на меча.
Всичко това се бе съхранило; но въпреки че народът на Хавнър неизменно го беше наричал Новия дворец през всичките векове след смъртта на Махарион, когато Лебанен дойде на трона, той беше стар и наполовина в развалини. Лебанен го беше възстановил почти изцяло и с голямо великолепие. Търговците на Вътрешните острови в първоначалната си радост, че отново си имат крал и закони, защитаващи търговията им, бяха повишили приходите му и му бяха предложили още пари за подобни начинания; през първите няколко години дори не се оплакваха, че данъците съсипват търговията им и могат да оставят децата им разорени. Ето защо той можа да направи Новия дворец отново нов и великолепен. Но самата тронна зала, след като беше възстановен старият таван от дебели греди, а тесните, високи прозорци отново бяха остъклени, беше оставил с древната й суровост.
През кратките лъжединастии и Тъмните времена на тирани, узурпатори и пиратски главатари, през всичките беди, нанасяни от времето и амбициите, тронът на кралството беше стоял непокътнат в дъното на дългата зала: дървен стол с висок гръб, на обикновен дървен подиум. Някога бе имал златен обков. Него отдавна го нямаше: малките, изтръгнати златни гвоздеи бяха оставили дупки в дървото. Копринените му подложки и украси бяха откраднати или изядени от молците, мишките и плесента. Нищо друго не показваше какво представлява този стол, освен мястото, на което стоеше, и смътно различимата резба на гърба му — чапла, носеща в клюна си клонка от офика. Фамилният герб на дома Енлад.
Кралете от този дом бяха дошли от Енлад на Хавнър преди осемстотин години. Там, където е Върховният трон на Моред, казваха, там е кралството.
Лебанен бе заповядал да го почистят, гнилото дърво да се поправи и подмени, да се намаже с масло и излъска до тъмен сатен, но го остави небоядисан, непозлатен, гол. Някои богати люде, идващи да се възхитят на разкошния палат, одумваха недоволно тронната зала и трона.
— Прилича на хамбар — казваха те, и: — Това Върховният трон на Моред ли е, или столът на някой стар селяк?
На което според някои кралят отговарял:
— Какво е едно кралство без хамбарите, които ни хранят, и селяците, които отглеждат зърното? — Според други отговарял: — Моето кралство позлатени и кадифени дрънкулки ли е, или се опира на силата на дървото и камъка? — Други пък твърдяха, че нищо не отговарял, освен че просто така му харесва. И тъй като кралският му задник седеше на голия трон, критиците му нямаха последната дума по въпроса.