Оникс се замисли.
— Не.
Кралят изглеждаше смаян.
— Как никога не съм се сещал за това? Не, не видяхме нито един. Мисля, че там няма дракони.
— Милорд — каза Елша, по-високо от всичко, което бе казвал досега в двореца. — Дракон. — Стоеше с лице към прозореца и посочи.
Всички се обърнаха. В небето над залива на Хавнър видяха дракон, долитащ от запад. Дългите му, бавно поклащащи се криле блестяха червено-златни. В лятната омара зад него се точеше и бавно се разнасяше струя дим.
— Е — каза кралят, — кои покои да приготвя сега за този гост?
Каза го на смях, изумен. Ала щом видя как драконът описа кръг високо в небето и се насочи право към Кулата на меча, изтича от стаята и се понесе надолу по стълбището, разбутвайки стъписаните стражи по коридорите, за да излезе пръв и сам-самичък на терасата под бялата кула.
Терасата беше покривът на залата за пиршества, широка мраморна площадка с ниска балюстрада, и точно над нея се издигаха Кулата на меча и Кулата на кралицата. Когато кралят се появи, драконът бе кацнал и свиваше с метален грохот огромните си криле. Ноктите му бяха издълбали жлебове в мрамора.
Дългата, покрита със златни люспи глава се изви и драконът погледна краля.
Кралят сведе глава, без да срещне очите му. Но остана изправен и заговори ясно.
— Орм Ириан, добре сте дошла. Аз съм Лебанен.
— Агни Лебанен — изсъска могъщият глас поздрава, с който Орм Ембар го бе поздравил преди време, в най-далечния запад, преди да стане крал.
Оникс и Техану бяха дотичали след него с няколко стражи. Един от стражите беше извадил меча си. Лебанен видя на един от прозорците на Кулата на кралицата друг, с изпънат лък и стрела, прицелена в гърдите на дракона.
— Приберете оръжията! — прокънтяха от гласа му кулите и стражът се подчини толкова припряно, че едва не изтърва меча си, но стрелецът сниши лъка с голяма неохота, притеснен, че ще остави краля си беззащитен.
— Медеу — прошепна Техану, застанала до Лебанен, без очите й да се отклонят от дракона. Огромната глава отново се извърна и грамадното кехлибарено око блесна немигащо, обкръжено от златни люспи.
После драконът заговори.
Оникс зашепна от другата страна на краля това, което звярът говореше и което Техану отвръщаше.
— Дъще на Калесин — каза звярът, — ти не летиш.
— Не мога да се променя, сестро — отвърна Техану.
— Аз да се променя ли?
— За малко, ако благоволиш.
И тогава хората на терасата и по прозорците на кулата видяха най-странното нещо, което можеха да видят някога, колкото и дълго да живееха в свят на чародейства и чудеса. Видяха дракона, огромното същество, чийто люспест корем и покрита с шипове опашка заемаха половината ширина на терасата и чиято увенчана с червени рога глава се издигаше два пъти над ръста на краля — видяха го как сниши гигантската си глава и така затрепера, че крилете му закънтяха като цимбали, и не дим излезе от ноздрите му, а бяла мъгла, която обви в облак страховитото му туловище и то се замъгли, като тънка пелена над посърнала трева; и се стопи. Обедното слънце огря опърления, надраскан с жлебове бял мрамор. И нямаше дракон. Имаше жена. Стоеше на десетина крачки от Техану и краля. Стоеше там, където можеше да е било сърцето на дракона.
Беше млада, висока, мускулеста, мургава, тъмнокоса, облечена в селска женска риза и панталони, босонога. Стоеше неподвижно, като че ли смутена. Огледа стъписано тялото си. Вдигна ръка пред очите си.
— Какъв дребосък! — промълви на простата човешка реч и се засмя. Погледна Техану. — Все едно че съм обула обувчиците, които носех на пет годинки.
Двете жени пристъпиха една към друга. И се прегърнаха церемониално, като тежко снаряжени воини или като два кораба, срещащи се в открито море. Задържаха се леко, но продължително. Пуснаха се и се обърнаха с лице към краля.
— Лейди Ириан — каза той с поклон.
Тя го изгледа малко смутено и му отвърна с непохватен реверанс. Когато вдигна глава, той видя, че очите й са с цвета на янтар, и извърна поглед.
— В този образ не мога да ви причиня зло — каза му тя с широка усмивка. — Ваше величество — добави с неловка учтивост.
Той отново се поклони. Този път като че ли той беше смутеният. Погледна към Техану, после се извърна към Тенар, излязла на терасата с Елша. Всички мълчаха.
Очите на Ириан се спряха на Оникс, застанал в сивото си наметало малко зад краля, и лицето й отново се озари.
— Господине — промълви тя, — от остров Роук ли сте? Познавате ли Повелителя на шарките?
Оникс се поклони и кимна. Не посмя да я погледне в очите.
— Как е той? Разхожда ли се между своите дървета?