— Е, а сега ми разкажи какво те води насам, Елша. Но щом идваш от Роук, първо ми кажи добре ли вървят нещата в Големия дом.
— Не влязох там, ваше благородие.
— Аха. — Неутрален тон, но рязък поглед.
— Бях само във Вечната обител.
— Аха. — Неутрален тон, неутрален поглед. — Пазителят на шарките добре ли е?
— Каза ми: „Отнеси на милорд моята обич и почит и му предай: «Съжалявам, че не можем двамата да повървим из Дъбравата като някога».“
Ястреба се усмихна, малко тъжно. После продума:
— Тъй. Но смятам, че те е пратил при мен за нещо повече от тези думи.
— Ще се опитам да бъда кратък.
— Човече, цял ден имаме пред нас. И искам да чуя история, разказана от самото начало.
И Елша му разказа историята си от самото начало.
Беше син на вещица, роден в градчето Елини на Таон, острова на Майсторите на арфи.
Таон се намира в южния край на морето на Еа, недалече от мястото, където някога се простирала Солея, преди да я залее морето. Това бе древната сърцевина на Землемория. Всички тамошни острови бяха имали държави и градове престолни, крале и чародеи още когато Хавнър бил страна, раздирана от кръвните вражди между диви племена, а Гонт бил все още гориста пустош, в която властвали мечките. Хората, родени на Еа или Ебеа, на Енлад или Таон, дори да бяха щерка на прост изкопчия или син на вещица, се смятаха за потомци на Древните магове, извеждаха потеклото си от воини, загинали в мрачните времена за кралица Елфаран. Ето защо те често имаха изящни обноски, макар и придружени понякога от неподобаващо високомерие, и щедър, непресметлив обрат на мисъл и слово, реещи се високо над простия и прозаичен факт, нещо, към което всички, придържащи се към хладната и прагматична търговска пресметливост, се отнасяха с недоверие. „Хвърчила без връв“, наричаха богаташите на Хавнър такива хора. Ала не го казваха пред ушите на краля, Лебанен от Енлад.
Най-добрите арфи в Землемория се правеха на Таон и там имаше школи по музика, и мнозина прочути певци на „Великите подвизи“ бяха родени там или там бяха изучили изкуството си. Елини обаче било само едно пазарно градче, нямало музика там, каза Елша; а майка му била сиромашка жена, макар, както се изрази, не толкова бедна, че да гладуват. Имала белег по рождение, червено петно от дясната вежда, през ухото и чак до рамото. Много жени и мъже с подобна дамга или отлика от останалите хора ставаха по принуда вещици или заклинатели, „белязани“ били, казваха хората. Къпина научила заклинания и се справяла с по-простите неща във вещерството; същинска дарба за това не притежавала, но била оправна жена и това до голяма степен превъзмогвало липсата на дарование. Изкарвала препитанието им, научила сина си колкото могла и скътала достатъчно пари, за да плати чиракуването му при заклинателя, който му дал истинското име.
За баща си Елша не разказа нищо. Не знаеше нищо. Къпина никога не му беше разправяла за него. Въпреки че рядко спазваха целомъдрие, вещиците също така рядко оставаха заедно с един мъж за повече от една-две нощи и беше голяма рядкост вещица да се омъжи. Много по-често вещиците се сбираха по две и така живееха, а това се наричаше „вещерски брак“ или „женско венчило“. Ето защо детето на вещица имаше една или две майки, но не и баща. Това си се подразбираше и Ястреба нищо не попита по този въпрос; ала попита за обучението на Елша.
Заклинателят Олуша беше научил Елша на няколкото думи от Истинската реч, които знаеше, както и на няколко заклинания за намиране и за илюзия, в които, според самия Елша, той не бе проявил никакъв талант. Но Олуша бе вложил достатъчно интерес да разбере къде е истинската дарба на момчето. Елша беше кърпач. Можеше да съединява. Можеше да връща целостта. Счупено сечиво, прекършено острие на нож или брадва, строшена глинена купа: можеше да събира късчетата и да ги съединява отново, без никакво свързващо вещество, без никаква слабост. Така майсторът му го пратил да издирва различни заклинания за кърпене, които той намирал предимно между вещиците на острова, трудел се с тях, както и сам, за да се научи да кърпи.
— Та това си е вид знахарство — промълви Врабчаря. — Никак не е малка дарба, нито е лесен занаят.
— Носеше ми радост — отвърна Елша със сянка на усмивка. — Усъвършенствах заклинания, откривах понякога как да използвам Истинските слова в работата си… Да възстановиш разсъхнато буре, чиито дъги са се разпаднали от обръчите… истинско удоволствие е да го видиш как се събира отново, издува се в подходящата кривина и се изправя на дъното си, готово да поеме виното… Имаше един арфист от Меони, велик арфист, о, свиреше като буря над хълмовете, като морски тайфун. Жесток беше със струните на арфата, теглеше ги и ги дърпаше в страстта на изкуството си, и те се късаха във висината и полета на музиката му. Та той ме нае да бъда край него, когато свиреше, и щом скъсаше някоя струна, аз му я закърпвах с бързината на изсвирената нота, а той продължаваше да свири.