Елша прие с фатално примирение вестта, че трябва да отплава обратно за Роук. Будният му живот напоследък се бе изпълнил с толкова странности, че изглеждаше по-съновен от сънищата му, и той не изпитваше особено желание да задава въпроси или да възразява. Щом беше орисан да се скита от остров на остров, така да бъде; съзнаваше, че едва ли тепърва ще се върне в родния си край. Поне щеше да пътува с Тенар и Техану, двете жени, с които сърцето му се отпускаше. Пък и магьосникът Оникс бе проявил доброта към него.
Елша беше свенлив човек, а Оникс — дълбоко сдържан, а и различията в знанията и в положението им разширяваха пропастта между тях; но Оникс на няколко пъти го бе навестил, просто за да поговори с него като с човек, споделящ същото изкуство, и показваше уважение към мнението на Елша — нещо, което озадачаваше скромната му душа. Но Елша не можа да сдържи доверието, което изпитваше към него; и когато часът на тръгването наближи, зададе на Оникс въпроса, който го безпокоеше.
— За котето — промълви той смутено. — Не мисля, че е редно да го взимам. Да го държа толкова дълго затворено. За толкова младо създание е неестествено. Пък и се чудя какво ли ще стане с него…
Оникс не попита какво има предвид. Попита го само:
— Котаракът още ли ти помага да стоиш настрана от каменната стена?
— Да. Често.
Оникс се замисли.
— Ще ти трябва някаква защита, докато стигнем на Роук. Мислех за… Говорил ли си с магьосника Сепел?
— Човекът от Палн? — промълви Елша, леко притеснен.
Палн, най-големият остров западно от Хавнър, имаше славата на загадъчно място. Пелнийците говореха хардийски с особен акцент и използваха много свои думи. В древни времена владетелите им бяха отказали да се подчинят на кралете на Енлад и Хавнър. Магьосниците им не ходеха на Роук, за да се обучават. Широко разпространено беше мнението, че Пелнийското знание, опиращо се на Древните сили на Земята, е опасно, ако не и злокобно. Преди много време Сивият маг на Палн бе опустошил острова си, призовавайки душите на мъртвите, за да съветват него и владетелите му, и тази история бе част от обучението на всеки владетел: „Живите не бива да взимат съвети от мъртвите“. Помнеха се много двубои между човек от Роук и човек от Палн; в един такъв двубой преди две столетия обитателите на Палн и Семел бяха нападнати от мор, след който половината от градовете и селските им земи бяха останали пусти. А преди петнадесет години, когато магьосникът Коб беше приложил Пелнийското знание, за да премине между живота и смъртта, Върховният маг Ястреб бе изразходвал всичката си сила, за да го победи и да поправи злото, което бе причинил.
Елша, както почти всички в кралския двор и в Кралския съвет, беше избягвал близостта на магьосника Сепел.
— Помолих краля да го вземе с нас до Роук — каза Оникс.
Елша примига.
— За тези неща те знаят много повече от нас — каза Оникс. — Повечето от изкуството ни на Призоваване произлиза от Пелнийското знание. Торион беше майстор в него… Сегашният Призовник на Роук, Бранд от Венуей, не би използвал нито една частица от занаята си, извлечена от тяхното знание. Прилагано погрешно, то е носило само щети. Но може би ние просто го използваме погрешно от невежество. То възхожда от много стари времена; може би съществува някакво знание, което сме изгубили. Сепел е мъдър човек и маг. Смятам, че трябва да дойде с нас. И смятам също, че може да ти помогне, стига да му се довериш.
— Щом има вашето доверие — отвърна Елша, — има и моето.
Обикновено сдържаният Оникс се усмихна сухо.
— В тази работа твоята преценка е точно толкова добра, колкото и моята, Елша. Ако не и по-добра. Дано я използваш. Но хайде да те заведа при него.
Тръгнаха заедно през града. Жилището на Сепел се намираше в старата част, близо до корабостроителницата, оттатък Лодкарската улица. Там имаше малка колония пелнийски заселници, дошли да работят в кралската корабостроителница, защото бяха прочути корабостроители. Къщите тук бяха старинни, струпани близо една до друга, с мостовете от покрив на покрив, добавящи на Голямото пристанище на Хавнър втора, въздушна паяжина от улици високо над тези с каменната настилка.
Стаите на Сепел, на третия кат, бяха тъмни, затворени и душни от горещината в разгара на лятото. Той ги отведе по още едно стръмно стълбище на самия покрив. Беше свързан с мост от двете страни със съседните покриви, така че на него си имаше истинско кръстовище, с оживено движение. Стрехите бяха снабдени с ниски парапети, а ветрецът от залива разхлаждаше въздуха. Там седнаха на малки платнени черги в ъгъла, частта на Сепел от покрива, и той им поднесе хладен, леко горчив чай.