Оникс поклати глава, но лицето му изглеждаше много мрачно.
— Тогава ще идем до пещерата при Орън. Още тази вечер, ако искате.
— Защо там? — попита Оникс.
— Защото не аз, а Земята ще помогне на Елша. Орън е свято място, пълно е със сила. Въпреки че хората на Хавнър са го забравили и я използват само за да я замърсяват.
Оникс успя да размени няколко думи насаме с Елша, докато слизаха по стълбите след Сепел.
— Не си длъжен да приемаш това, Елша. Смятах, че вярвам на Сепел, но вече не знам.
— Аз му вярвам — отвърна Елша.
Разбираше съмненията на Оникс, но това, което каза, го мислеше сериозно — че е готов на всичко, за да се освободи от страха, че може да направи нещо ужасно. Всеки път, когато се окажеше привлечен в съня си към онази стена от камъни, чувстваше, че нещо се опитва чрез него да влезе в живия свят, че ще го направи, стига той да послуша мъртвите, които го зоват, а всеки път той ги чуваше, ставаше все по-слаб и му беше все по-трудно да устои на зова им.
Тримата дълго вървяха по градските улици в зноя на късния следобед. Излязоха в околностите южно от града, при стръмните скалисти хълмове покрай залива, бедна местност за този богат остров: заблатените низини между хълмистите ридове, малко орна земя по скалистите склонове. Градската крепостна стена тук беше много стара, построена с огромни, нескрепени с хоросан камъни, взети от хълмовете. Отвъд нея нямаше предградия, а и фермите бяха малко.
Крачеха по черен път, който се виеше по първия хълм и след това продължи по билото му, на изток към по-високите хълмове. Горе, откъдето се виждаше целият град, проснал се в златиста мъгла на север, вляво от тях пътят се превърна в лабиринт от тесни пътечки. Продължиха право напред и стигнаха до една огромна пукнатина в земята, черна пропаст, широка двайсет стъпки или повече, точно на пътя им.
Сякаш скалният гръбнак се бе прекършил от някакво потръпване на земята и не се беше изцерил. Слънчевата светлина от запад огряваше устието на пропастта и стръмните скали малко по-надолу, но под тях цареше пълен мрак.
В долината, на юг от хребета, имаше някаква кожарска работилница. Щавачите бяха носили тук боклука и го бяха хвърляли в пукнатината, без да ги е грижа, тъй че навсякъде беше осеяно с полуобработена кожа и вонеше на гнилоч и пикня. Но когато пристъпиха до ръба на пропастта, оттам ги лъхна друга миризма: хладен, рязък земен въздух, който накара Елша да се отдръпне.
— Скръбно ми е за това, скръбно! — високо извика магоьосникът на Палн и със странно изражение огледа боклуците, а после — покрива на щавачницата. Но след малко заговори на Елша с обичайната си кротост: — Това е пещерата, или цепнатината, наречена Орън, която познаваме от най-древните ни карти на Палн, наричат я още „Устните на Паор“. Говорила е на тукашните хора, когато за първи път дошли от запад. Преди много време. Хората са се променили. Но тя си е същата, като тогава. Тук можеш да смъкнеш бремето си, ако искаш това.
— Какво да направя? — попита Елша.
Сепел го отведе до южния край на огромния процеп, там, където той се стесняваше и събираше в тесни скални жлебове. Каза му да легне по очи, за да може да се взира надолу и надолу в непрогледния мрак.
— За земята се дръж — му каза. — Само това трябва да правиш. И да се раздвижи, дръж се за нея.
Елша легна и се вторачи между стените от камък. Усети как острите камъни се забиха в гърдите и бедрата му; чу, че Сепел зареди заклинание на висок глас с думи, които знаеше, че са на Езика на Сътворението; усети топлината на слънцето по раменете си и помириса вонята на леш от тепавичарницата. После от глъбините го лъхна резкият и кух дъх на пещерата, от което собственият му дъх секна и главата му се замая. Тъмнината пое нагоре към него. Земята под него се раздвижи, поклати се и се затресе, и той се впи в нея, вслушан в песента на високия глас, вдишвайки земния дъх. Тъмнината се надигна и го обгърна. Слънцето изчезна.
Когато се върна, слънцето се беше смъкнало ниско — червена топка над западните брегове на залива. Видя го. Видя и Сепел, седнал наблизо, уморен и окаян, черната му сянка — издължена над скалистата земя между дългите сенки на канарите.
— Събуди се най-после — промълви Оникс.
Елша осъзна, че лежи по гръб, положил глава на коленете на Оникс; един ръбест камък се беше забил в плешките му. Надигна се замаян и се извини.
Тръгнаха веднага щом почувстваха, че могат да вървят, защото трябваше да изминат доста мили, а беше ясно, че нито той, нито Сепел могат да крачат бързо. Когато отново излязоха на Лодкарската улица, се беше стъмнило съвсем. Сепел се сбогува с тях, като погледна питащо Елша — стояха под светлината от близката кръчма.